Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Аз съм, да.

— Магистър Иманиел често ви споменаваше — каза Ситрин и успя да се усмихне.

Беше си чиста проба лъжа. Открила беше името му в документите и счетоводните тефтери, които беше донесла от Ванаи. Но магистър Иманиел беше мъртъв. Кам беше мъртва. Всички, които можеха да изобличат лъжата й, бяха мъртви, следователно тя избираше каква да е истината. А в момента й беше нужна истина, според която между нея и този непознат имаше връзка, пък била тя и най-бегла.

След миг объркване на лицето на магистъра се изписа изненада, после изненадата отстъпи на усмивка, която прикриваше смях.

— Вие сте бел Саркор, нали? — каза Нисон. — Изчакайте минутка.

Скри се в съседната стая, Ситрин го чу да вика някого, чу и мъжки глас да му отговаря. Местните говореха бързо и насечено, затова Ситрин различи само няколко думи, между които „стареца“ и „утре“. Нищо полезно.

Нисон се върна, наметнат с плащ от небагрена вълна и с усмивка, която не изглеждаше съвсем дружелюбна.

— Ще ви заведа, магистра.

— Благодаря.

Клонът изглеждаше скромен, затова пък централата на холдинговото дружество не беше. Беше висока пет етажа и си беше истинска крепост. Прозорците бяха тесни, а по края на покрива имаше декоративен каменен парапет, който при нужда лесно можеше да се превърне в отбранително съоръжение. Нисон я въведе през желязна порта и оттам в двор като на дворец. Фонтан шуртеше весело, аромат на тамян се носеше от закритите с декоративни дървени решетки прозорци. Каменната настилка на двора беше измита и излъскана до блясък, без нито едно петънце или прашинка дори.

Влязоха в просторно фоайе с тухлени стени и гоблени и продължиха по стълбище към тежка дъбова врата с инкрустации от слонова кост и абанос.

Логично беше холдинговото дружество да е по-богато от клоновете. Нали точно в това беше смисълът да имаш холдингово дружество, а не просто централен офис на банката. Печалбите и загубите на отделните клонове — нейния, на магистър Нисон и другите — засягаха единствено собствения им баланс, който биваше по-добър или по-лош в зависимост от способностите на своя управител. Всички те обаче плащаха годишна вноска на холдинговото дружество, което беше самостоятелно юридическо лице и което не раздаваше заеми, не приемаше депозити, а само подпомагаше движението на паричните потоци между клоновете. Никой извън банката не подписваше договори с холдинговото дружество или лично с Коме Медеан. Ако Ситрин сключеше твърде много застрахователни договори, а после избухнеше война или връхлетеше страшна морска буря, загубите можеха да доведат до банкрут на клона й, но холдинговото дружество не носеше никаква отговорност за неизплатените застрахователни премии — нито то, нито другите клонове на банката. Всъщност не беше изключен вариант, при който холдинговото дружество да се яви един от кредиторите, на които Ситрин или друг управител на клон дължи обезщетение.

С други думи, холдинговото дружество беше сигурна инвестиция с минимален риск. Ситрин разбираше всичко това, както разбираше буквите и цифрите. Но досега не го беше виждала с очите си, в действие. Преизчисли мълчаливо стойността на своя клон в сравнение с тежките резбовани врати, фонтаните, скъпите гоблени и тамяна. Главата й се замая.

Жената, която отвори на магистър Нисон, беше облечена в тъмна роба от фин памук с навити до лакътя ръкави. Ситрин кимна усмихната, като се чудеше дали жената насреща й е висш банков чиновник, или добре облечена слугиня. Надяваше се, че премерената любезност ще свърши работа и в двата случая. Магистър Нисон кимна към Ситрин.

— Магистра бел Саркор от Порте Олива. Носи докладите. Помислих си, че Коме може да прояви интерес към най-храброто момиче в Биранкор.

— Всъщност аз съм от Свободните градове — каза Ситрин. — Родом тоест.

Репликата беше идиотска, но думите излязоха от устата й, сякаш ги е обмислила и планирала предварително. Жената с тъмната роба вдигна вежда и каза:

— Той не е в настроение. Днес му е лош ден.

— Мога да дойда някой друг път — каза Ситрин и понечи да се обърне.

— Кой е? — извика мъжки глас. — Кой е дошъл?

Жената хвана Ситрин за китката, както палаво куче се държи за ухото, извърна се назад и каза високо:

— Магистър Нисон и магистра бел Саркор.

— И докога ще ги държиш на прага?

Жената и Нисон се спогледаха, вдигнаха едновременно рамене, после жената отстъпи и им даде знак да влязат.

Дюшемето беше от златиста дървесина, каквато Ситрин не беше виждала, лакирано до блясък. По стените имаше десетки златни и сребърни аплици, ценният метал отразяваше светлината на малки изящни свещи. Имаше и голям гоблен, изобразяващ сградата, в която се намираха, но цветовете бяха толкова ярки и живи, че никоя обикновена боя не би могла да ги сътвори — бяха като краските на пеперудено крило. Ситрин съжали, че не е спряла да си купи някоя по-хубава рокля, преди да дойде тук. Или поне по-чисти сандали.