Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Досън потръпна.

— Добре… покани го.

— Да ви оставим ли? — попита Бариат.

— Не — каза Досън, макар да разбираше, че би трябвало да ги отпрати. В момента обаче имаше нужда от семейството си.

Гедер влезе. Беше със същото червено кадифе, но без златната диадема. Не изглеждаше по-различно отпреди — дребен мъж със склонност към напълняване. Неуверена усмивка, която бързаше да се извини още преди да е възникнал повод за извинение.

— Лорд Калиам — каза той. — Благодаря ви, че ме приехте. Джори. Бариат. Радвам се да ви видя. Сабиха е добре, надявам се?

— Добре е, милорд — отвърна Джори.

— Моля те. Гедер. За теб винаги ще бъда Гедер. Нали сме приятели.

— Добре, Гедер — каза Джори.

Палиако седна и Досън чак сега си даде сметка, че не беше станал да го посрещне, нито той, нито синовете му. А трябваше да го направят.

— Дойдох да помоля за услуга — каза Палиако. — Знаете, че служих под командването на Терниган, нали? Алан Клин също, както и другите, всички служихме при него. Онова с Ванаи се получи зле. Моето участие, макар че не обичам да говоря за това, вероятно също търпи критика.

„Ти си предател. Предаваш короната и паметта на моя приятел“ — помисли Досън.

— Както и да е. Накратко, нямам му доверие. Вие, барон Калиам, и вашето семейство, винаги сте били добри с мен. Вие ми подадохте ръка, един вид, когато не знаех как де са оправям в двора. Сега, когато трябва да назнача главнокомандващ на армията, изглежда разумно да избера Терниган, защото той има опит и прочие, предвождаше последната ни военна кампания. Аз обаче бих искал да назнача вас.

Досън се наведе напред. Главата му се въртеше.

Палиако беше предал короната и кралството, дал бе юздите на властта в ръцете на един козар, започнал бе война с Астерилхолд, в която щяха да загинат стотици хиляди и от двете страни, а сега беше дошъл тук и предлагаше на Досън контрол върху имперската армия. Уж му искал услуга.

Отне му близо минута да намери подходящите думи:

— За мен ще е чест, милорд.

Някога, преди векове, някой беше вдигнал на билото на хълма ниска стена. На лунната светлина пръснатите камъни приличаха на гигантски кокалчета на пръсти.

Маркъс коленичи и опря длан на росната трева.

Три кораба бяха хвърлили котва в заливчето долу. Плитко газещи и с допълнителни мачти. По-бързи и маневрени от търговските кораби, които преследваха. Единият имаше белег на хълбока си, скорошен белег от удар, новите дъски върху пробойната още не бяха потъмнели от времето и стихиите.

Огън догаряше в пясъка, оранжевият му блясък бе единственият признак за топлинка в хладната пролетна нощ. От мястото, където бяха, Маркъс можеше да види десетина постройки — не палатки, а колиби, — пръснати току над линията на прибоя. Постоянен лагер значи. Това беше добре. Няколко леки лодки от опъната върху дървени скелета кожа бяха изтеглени на пясъка.

Ярдем Хейн изсумтя и посочи на изток. На стотина метра от водата високо дърво протягаше клони към небето. Проблясък на лунен лъч върху метал издаваше позицията на постовия — кацнал на един от по-ниските клони. На свой ред Маркъс посочи към корабите. Високо в такелажа на най-близкия се виждаше тъмен силует.

Ярдем вдигна два пръста, и бухлатите си вежди също. „Двама постови?“

Маркъс поклати глава и вдигна три пръста. „Има още един.“

Клечаха неподвижни в сенките зад порутения зид. Луната пълзеше бавно по небесната си дъга. Духаше вятър. Издайническото движение лесно можеше да остане незабелязано — един от клоните на далечното дърво се полюляваше по-слабо от другите. Маркъс посочи натам. Ярдем безшумно размърда ухо — когато излизаха на разузнаване, сваляше обиците си. Маркъс плъзна за последно поглед по заливчето с надежда да запечата картината в ума си. После двамата се смъкнаха назад по склона и изчезнаха в сенките. Тръгнаха на север, сетне свърнаха на запад. Мълчаха, докато разстоянието не стана безопасно и според най-високите стандарти.

— Колцина са според теб? — попита Маркъс.

Ярдем се изплю замислено.

— Не повече от седемдесет, сър.

— И аз ги преброих толкова.

Пътеката беше тясна и се провираше между дърветата. Само след две-три седмици лятната зеленина щеше да я скрие съвсем, но сега стъпките им глъхнеха в угнилата миналогодишна шума и мекия пролетен мъх. В мрака под клоните луната се виждаше като мозайка от светли и тъмни петънца.

— Може да се върнем в града — каза Ярдем. — Да съберем отряд от стотина меча. Плюс кораб, евентуално.