Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Мислиш ли, че Пик ще ни даде пари за това?

— Може да ги вземем назаем от някого.

Дребно животинче изшумоли в шубрака, подплашено като от горски пожар.

— Онзи, който е хвърлил котва най-далеч от брега, гази по-дълбоко от останалите — каза Маркъс.

— Вярно.

— Ако дойдем с кораб, ще ни видят. И ще духнат, преди да сме наближили.

Ярдем не каза нищо. Маркъс се вглеждаше в мрака, макар че не виждаше много. Краката му се движеха сами и с лекота. Умът му ръфаше загадката от различни страни.

— Ако ни видят да идваме по суша — каза след малко, — ще стигнат с лодките до корабите и ще ни помахат оттам. Ако ги сгащим на брега с нашите хора, колкото са сега, ще имат числено превъзходство и ще се бият на своя територия, което също е в тяхна полза. Ако се забавим, за да намерим още хора, може и да не заварим никого тук.

— Трудно е, сър.

— Някакви идеи?

— Мащабна мобилизация и тръгваме на война.

Маркъс се изсмя горчиво.

Отрядът му лагеруваше на тъмно, но гласовете им и миризмата на храната се носеха в мрака. Бяха петдесетима, от различни раси — картадами с козина като на видра, тимзини с черен хитин, първокръвни. Дори половин дузина бронзоволюспи ясуру, наети в последния момент, когато договорът им като охрана на един богаташки дом неочаквано се провалил. Това създаваше известно напрежение в лагера, но обичайните расови обиди не се чуваха. Бяха картадами, тимзини и ясуру, а не звънчовци, хлебарки и грошари. А и никой не казваше лоша дума за първокръвните, когато първокръвен решаваше кой ще копае нужниците.

И, което беше по-важно, шарената дружина даваше на Маркъс различни възможности.

Ахариел Акабриан беше сред първите, които бе наел — още когато местният клон на Медеанската банка беше високорисково начинание с нищожни изгледи за успех. Козината му започваше да посивява около устата и по гърба, но вплетените в нея мъниста бяха сребърни, а не стъклени. Ахариел седеше на походното си легло, когато Маркъс влезе приведен в палатката. Очите му бяха подпухнали от съня, но гласът му звучеше бодро.

— Капитан Уестер, сър. Здравей, Ярдем.

— Извинявай, че те събудихме — каза Ярдем.

— Ахариел — каза Маркъс. — Колко дълго можеш да плуваш в морето?

— Тоест конкретно аз ли, сър? Или картадамите по принцип?

— По принцип.

— Колкото искате, сър.

— Сериозно те питам. Водата още е студена. Колко дълго?

Ахариел се прозина и тръсна глава. Мънистата му звъннаха.

— Драконите са ни създали за вода, капитане. Само удавените могат да плуват по-дълго от нас и в по-студени води, но те пък не могат да се бият.

Маркъс затвори очи и се замисли за заливчето — закотвените кораби, бараките, кожените лодки. Жаравата на гаснещия огън. Разполагаше с единайсет картадами, Ахариел включително. Ако ги изпратеше във водата, щяха да му останат по-малко от четирийсет души. Срещу два пъти повече пирати. Прехапа устна и погледна Ярдем. На светлината на единствената свещ тралгунът му се стори спокоен. Маркъс се изкашля.

— Денят, когато ще ме хвърлиш в канавка и ще поемеш отряда?

— Няма да е днес, сър — каза Ярдем.

— Боях се, че ще го кажеш. В такъв случай ни остава само едно. Ахариел, ще ти трябват ножове.

Маркъс яздеше на запад, с щит на гърба и меч на кръста. Слънцето изгряваше зад него и тласкаше сянката му напред като някаква гигантска издължена негова версия. Вляво морето лъщеше като ковано злато. Дървото с постовия вече се виждаше. Слънцето със сигурност заслепяваше нещастника, когото бяха курдисали на клона. Разбира се, имаше риск онзи тип изобщо да не погледне към тях. Ако нападението на Маркъс се окажеше изненадващо, той и хората му бяха обречени. Имаше неприятното чувство, че бог ще му изиграе точно такава шега.

— Разгърнете се — викна той. — Трябва да изглеждаме повече, отколкото сме.

Заповедта се върна като многократно ехо, хората я повтаряха един след друг. Много важно беше да уцелят момента.

Теренът изглеждаше различно на дневна светлина. Заливчето например му се струваше доста по-близо. Маркъс се надигна на седлото и измърмори:

— Хайде, проклет да си! Виж ни. Погледни насам и ни виж. Тук сме бе!

Един от големите клони потръпна. Листата отразиха слънчевите лъчи по различен начин. Чу се рог.

— Готово — изръмжа Ярдем.

— Да — каза Маркъс. Представи си колибите и пиратите, които бързат да си приберат нещата и да се качат на лодките. Преброи бавно до десет, после премести щита си отпред, изтегли меча и каза: