Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Живяла бе в мъгла, сякаш извън тялото си. Оставила го бе да прави онова, което само сметне за нужно. Ходила бе при стари приятели и врагове. А нали точно това правеха призраците? Погледнато по този начин, всичко придобиваше смисъл.

Значи болките, които започнаха след появата на Винсен Коу, не бяха агонията на смъртта. Защото тя беше умряла преди това. Бяха болките на прераждането и бяха ужасни. Будеше се посред нощ и плачеше до захласване. Извикаше ли го, Винсен идваше веднага и присядаше на леглото до краката й, но тя се опитваше да не го вика. Той с нищо не можеше да й помогне, само напразно губеше от съня си. А рано или късно пристъпът отминаваше и Клара заспиваше отново.

Откри, че очаква да види Досън. И най-вече, че се опитва да измисли оправдание защо седи на едно легло със семейния ловджия, тя — по долни дрехи, той — само по клин. А после се поправяше. Нямаше нужда да обяснява нищо на Досън, защото той беше мъртъв. Това отново я разплакваше, а когато сълзите пресъхнеха, Клара продължаваше нататък. Не сила я крепеше да продължи, а липсата на избор.

— Излизате ли, мадам? — попита домакинята. Казваше се Абата Коу, между другото. Явно беше една от десетките братовчедки и братовчеди, които кланът Коу беше разпръснал из цяла Антеа. Преди да се запознае с Абата, Клара не се беше замисляла дали Коу има семейство. Той беше слуга, а за предишната Клара слугите се материализираха от въздуха, когато имаш нужда от тях, и изчезваха отново, когато станат излишни, или, в случая със слугините, когато забременееха. Клара си спомняше за това със срам и с надеждата че не е била твърде сляпа за живота извън благородническото съсловие.

— Да, излизам.

— Ще се върнете ли за обед?

— Едва ли. Ще ходя почти до Кралски шпил и едва ли ще мога да се върна, без да хапна нещо по пътя.

— Току-що докараха ябълки — каза Абата. — Много са вкусни със сирене. Искате ли да ви дам?

Минали бяха три дни, преди Клара да разбере, че това не е просто предложение, а единственото предложение, което ще получи от Абата. Ако откажеше, разговорът просто щеше да приключи и нямаше да види нито ябълките, нито сиренето.

— Да, благодаря. — Този отговор беше добър, защото не предразполагаше към излишни приказки, а и защото призрачната Клара все още смяташе, че трябва да е любезна с хората.

Облечена беше със сива траурна рокля, косата си беше увила с шал и вървеше с походката на жена, която знае къде отива. Надолу по тясната, смърдяща на изпражнения уличка към по-широката, но безименна улица, която излизаше на Затворническия мост. За всичките си години в Камнипол Клара почти не беше минавала по този мост. И сега би го избегнала, ако можеше. Стоновете и воят откъм закачените под моста клетки я разстройваха, а разстроеше ли се, трудно идваше на себе си. Веднъж вече бе загубила самообладание на мост и това й стигаше.

Но оттук беше най-прекият път, а сега, когато трябваше да разчита на краката си, вместо на носилки и карети, всяка стъпка имаше значение.

Винсен също беше излязъл. Да си търси работа. Това незнайно защо я изпълваше с чувство за вина. Редно беше тя да му осигурява храна, а не обратното. Той й беше слуга, само дето не беше… А не би могла да помоли Джори за пари, с които да издържа Винсен. Все едно да моли сина си да издържа любовника й, което от своя страна беше нелепо, защото Коу я беше целунал само веднъж, и то много отдавна, в друг един живот. Но дори тя трябваше да признае, че покрай неговата упорита, нежна, почти кучешка преданост и нейното бавно и болезнено прераждане, плюс факта, че Винсен беше изключително привлекателен мъж, мисълта започваше да й изглежда все по-малко нелепа.

Мина по Затворническия мост и погледна назад. На вид изглеждаше къс, но краката й бяха на друго мнение. Извади една ябълка. Беше червена, зряла и Клара знаеше, че не бива да я яде сега, защото по обратния път ще е много по-гладна. Първата хапка беше стипчива, сладка и прекрасна. Втората — също.

Първата й спирка беше една пекарна в самия край на по-хубавата част от града — още десетина крачки встрани и никоя уважаваща себе си жена от горните прослойки не би помислила да влезе. Пекарната беше буквално последното място, където някоя от старите й приятелки би се сетила да я търси. Ожен Фаскелан й се падаше далечна братовчедка и беше с две леви ръце, опреше ли до плетене. Когато Ожен й бе гостувала с другите жени, Клара никога не вадеше плетките, за да не я поставя в неудобно положение. Дребна любезност, която, оказа се, бе дала обилен плод.