Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Клара, изглеждаш чудесно — каза Ожен и стана от малката маса. — Моля те, нека ти взема нещо. Да хапнеш.

— Не — каза Клара. — И без това ми помагаш достатъчно. Не искам да прекалявам с милостта на хората.

— Поне от това си вземи хапка, моля те — каза Ожен и й предложи собствената си чинийка, в която имаше голямо парче мека бяла торта с червен крем, който ухаеше на ягоди.

— Една хапка, добре — отстъпи Клара. — А ти ми кажи дали имаш някакви вести от Елисия.

В пекарната миришеше на канела и захар. Клара похарчи последните си пари за чаша лимонов чай, възкисел и чудесен. Близо час събира вести за децата си. Джори и Сабиха се карали много, което можеше да се очаква предвид трудната ситуация. Е, дано да го преодолеят това. А фактът, че един ден Бариат просто беше изчезнал от града, едва ли работеше в полза на помирението им. Ожен била чула, че позната на Бариат от Естинпорт е получила писмо от него и че куриерът говорел с кабралски акцент. Елисия още била в провинциалното имение на съпруга си и чакала срамът от произхода й да позаглъхне. Добрата новина беше, че положението на Викариан в клира било затвърдено. Пратили го били в Кавинпол и макар че не там искал да отиде, едва ли щяло да има друго наказание, задето е син на баща си. Това беше малка победа, която подслади деня на Клара повече и от ягодовия крем.

Когато Ожен стана да си ходи, Клара я целуна по бузата и я прегърна, но вътре в пекарната, а не на улицата, където някой би могъл да ги види. Трябваше да се грижат и за репутацията на Ожен. Уви, такъв беше светът, в който живееха.

След това дойде ред на малката градска къща на лорд Скестинин. Клара тръгна на север, като се дърпаше от пътя на каруците, които вдигаха прахоляк. Улични кучета я последваха, с надеждата че ще сподели втората ябълка с тях. Като всеки ден досега, тя им напомни, че не ядат ябълки, после отхапа от сладкия плод. Последното и най-упорито куче я погледна многострадално и това я разсмя. Непременно трябваше да разкаже на Досън за кучето. После си спомни, разплака се и продължи напред.

Тревожеше се как Джори ще изкара зимата. Иска, не иска, трябваше да замине за Естинпорт. Не би могъл да отиде в Остерлингов хребет. Бедният Джори, спасен от момичето, което уж той спасяваше. Всичко беше започнало във Ванаи, разбира се, и с вината, задето е убил всички онези хора по заповед на Палиако.

Забави крачка, когато стигна хубавите квартали на града. Онези, които познаваше като дланта си. Изкушаваше се да спре някъде по пътя, да се отбие при някой стар познат, ако не за друго, поне за да види как ще реагират. Може да беше плод на въображението й, или несъзнателно виждаше отражение на собствените си тегоби в живота на други хора, но така или иначе имаше чувството, че нобилитетът на Камнипол сега е по-тревожен и притеснен, отколкото по време на войната. Често виждаше изопнати лица по улицата, а още по-често виждаше свещеници с твърди коси и кафяви раса да се разхождат преспокойно сред черните плащове, които Палиако беше превърнал в трайна модна тенденция. Врабци и врани, така ги беше кръстил Досън. От време на време съпругът й раждаше по някой незабравим лаф.

— Майко — поздрави я Джори, когато тя влезе в градината. Прегърна я силно, макар и само за миг. Тя го целуна по бузата.

— Добре дошла, Клара — каза Сабиха и се приближи. Очите й бяха зачервени от плач. Също като нейните, помисли си Клара, и си напомни да целуне момичето. Толкова малко можеше да им помогне, а колко голяма беше нуждата им от помощ.

— Дойдох за издръжката си — каза Клара с усмивка, за която едвам й стигнаха силите. — Надявам се, че моментът не е неподходящ.

— Винаги си добре дошла, майко — каза Джори притеснено. „Яде го отвътре, не му дава мира“, помисли си тъжно тя.

— Много си мил. Добър човек си и от това страдаш. Както и аз. Сабиха, миличка, хрумна ми… щом така или иначе съм низвергната, чудех се дали да не използвам момента, за да прекарам известно време с внука си.

— Със… — Сабиха ахна и се изчерви.

— Преди време ти казах да забравиш за него. Грешала съм. Не сме семейството, което се надявахме да бъдем, но друго нямаме. Ти си важна за мен, значи и той трябва да е важен. Стига да ми разрешиш.

— Да ви разреша? — ахна отново Сабиха.

— Разбира се, скъпа — каза Клара. — Ти си му майка.

— Имате разрешението ми.

— Не, недей да плачеш. Стига сълзи — въздъхна Клара.

Остана при тях повече от обичайното и щеше да остане още, ако не беше мисълта за дългия обратен път. Тръгна си, когато прецени, че ако побърза, ще успее да стигне до пансиона, преди да е мръкнало съвсем. Уличките около пансиона не вдъхваха доверие дори денем, а нощем направо я плашеха.