Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Почти беше стигнала до Затворническия мост, когато петима мъже с извадени ножове се изстъпиха пред нея.

Свалиха качулката от главата й и Клара видя, че се намира в голяма тъмна стая. Оскъдната светлина идваше от железен канделабър над главата й, но Клара не би се изненадала, ако източникът й бяха факли в подземие. От двете й страни имаше войници с готови за стрелба лъкове, издигаха се като истински човешки стени. А пред нея, на гигантска банка, беше кацнал не друг, а лорд-регентът Гедер Палиако.

Клара усети как страхът впива нокти в сърцето й. Призрачната й половинка нададе вой и се сви в ужас, успя да я повлече със себе си. Висшият свещеник стоеше встрани и зад нея, та Палиако да го вижда.

— Клара Калиам — каза Гедер. — Прости ми натрапничеството, но имам няколко въпроса към теб и прецених, че трябва да ти ги задам. Ако ме излъжеш, ще разбера и ще пострадаш заради лъжата си. Ще пострадаш зле. Разбираш ли?

Устата й беше пресъхнала. Как се беше озовала тук? Какво беше направила? Все едно беше заспала и се беше озовала в кошмар, от който не може да се събуди. Все едно са я хванали да върши нещо лошо, без самата тя да знае какво.

— Чух, че вече не живееш в къщата на сина си — каза Гедер. — Вярно ли е?

Тя дишаше толкова трудно, че не знаеше дали ще е в състояние да отговори. Дали нямаше да сметнат мълчанието й за лъжа? Не й се мислеше какво може да й стори Палиако. Какво ще й стори.

— Да — успя да изрече.

— Защо?

— Присъствието ми пречеше на Джори и Сабиха да се отърсят от сянката на Досън в очите на двора.

— Срещала ли си се с Ожен Фаскелан?

— Да. Няколко пъти.

— Срещала ли си се с Ана Мечили?

— Да. Два пъти, мисля.

Вдясно от нея един войник се раздвижи, звукът беше остър и сух. Сърцето й подскочи.

— Вярна ли си ми? — попита Гедер.

Клара поклати глава, не като отрицание, а в знак, че не може да отговори на този въпрос.

— Вярна ли си ми? — повтори той по-високо.

— Не мога да отговоря нито с „да“, нито с „не“, милорд. Просто не мисля за вас по този начин — каза тя.

Тих шум като от дреха долетя иззад гърба й.

— Сериозно? — попита Гедер. Изглеждаше искрено объркан.

— Вие сте лорд-регентът, и вие сте човекът, който уби съпруга ми, и сте приятел на Джори от Ванайската кампания. Вие сте човекът, който ми помогна да изоблича Фелдин Маас. Но нищо от гореказаното не намира отражение в ежедневието ми. Сигурно би трябвало, на някакво ниво, но аз определено не отделям време да мисля за тези неща.

— Срещаш се с всички тези хора. Срещу мен ли се опитваш да ги организираш?

Тя се разсмя. Неволно. Ако беше преброила до десет, дори до пет, нямаше да го направи, но се разсмя, а стрелецът не я уби заради простъпката й.

— Не. Не, за бога. Не ми е хрумнало дори. Просто се опитвам да спася семейството си.

— Семейството си?

— Да. Бариат е изчезнал, без да се обади на никого. Джори и Сабиха се тормозят страшно, карат се, а още са младоженци. Единствен Викариан не пострада сериозно от тази ужасна история. Е, и Елисия. Тя, изглежда, е добре, но едва ли е щастлива.

— О — каза Гедер.

— А сега, когато Досън го няма, семейството се разпада. Дори къщата ни я няма, макар че не къщите събират семействата всъщност, но преди имахме къща, а сега нямаме. Та затова всеки ден кръстосвам града.

„Млъкни, млъкни, млъкни “, повтаряше си, но устата й продължаваше да плещи по своя воля.

— И го има и проблема с траура. Колко трябва да чака човек, защото, от една страна, в двора има ясни правила за това, но аз вече не съм част от двора и не знам към какви правила да се придържам. Трябва да си ги измислям в движение. Ужасно е. Наистина.

— Но не си заговорничила срещу мен или срещу трона?

— Не — каза тя.

Кратко мълчание.

— Добре. Благодаря, че ми отдели от времето си. Можеш да си вървиш.

Клара излезе навън. Беше в Кралски шпил. Главата й се въртеше и тя поспря при портата към улицата да си поеме дъх. Чувстваше нелепо облекчение. Сякаш са я нападнали и се е спасила по чудо. А може и така да беше. Вече разбираше защо лицата на хората са изопнати. Знаеше какъв е източникът на страх и репресии, тегнещи над града като погребален саван. Чудеше се колцина са били отвеждани без предупреждение и изправяни пред измисления съд на Гедер. Определено тя не беше единствената, поне в това не се съмняваше.

Почувства се по-добре. Прореза беше пред нея, а Затворническия мост — ужасно далеч. Слънцето тежеше ниско в небето, подуто и червено, обагряше сградите на запад, очертаваше силуетите им като в картина на горящ град. И още по-лошо, в цялата бъркотия покрай отвличането си Клара беше загубила ябълките и сиренето.