Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Когато се прибра в пансиона, слънцето отдавна беше залязло. Краката й надаваха вой при всяка стъпка. Гръбнакът й се беше превърнал в нажежен от болка шиш. Миризмата на бъркоча, който Абата приготвяше за вечеря, й се стори привлекателна, което само по себе си беше красноречив знак колко е огладняла. Клара тръгна към кухнята с единственото намерение да си плати наема и да остави още няколко монети за паница от мазната яхния, но завари там Винсен, седеше до огнището. Щом я видя, той скочи и я притисна към гърдите си.

— Казаха ми, че си изчезнала! Че те отвели хора на регента!

— Да. — Клара се отпусна в прегръдката му. Само за миг. — Може да ме пуснеш, ако искаш.

— Не искам, милейди. Никога.

— Много романтично — каза тя. — Пусни ме.

Седна до огнището, а Абата й даде една паница с яхния за сметка на заведението, така че с монетите Клара си купи тютюн за лулата. Разказа им за срещата си с Ожен, за посещението си при Джори и Сабиха и как по обратния път хората на Гедер я бяха пресрещнали и я бяха отвели с качулка на главата. Обираше с хляб остатъците от яхнията, когато стигна до странната черна зала с войниците и Гедер Палиако, кацнал на гигантската си банка, който й задава абсурдни въпроси. Разказът й помогна да се успокои, да се отдалечи от случилото се, да позабрави страха, който беше изпитала.

Запали лулата. Яхнията на Абата беше пресолена и възрядка, но тютюнът беше хубав. Клара седеше до огнището и пушеше с наслада, а после осъзна, че Винсен и Абата мълчат и я гледат, чакат я да продължи.

— И после ме пуснаха да си вървя — каза тя.

— Но какво ви питаха? — попита Абата. Клара за пръв път виждаше лицето й толкова оживено.

— А, това ли. Питаха дали съм заговорничила срещу Гедер Палиако и короната.

— И вие какво им казахте?

— Че изобщо не ми е хрумвало да правя такова нещо.

— И? — подкани я Винсен.

Клара вдигна вежда.

— Е, сега вече ми хрумна.

Отначало Судапал беше общност от няколко града с високи сгради, после се превърна в чудовищна тъмна ръка, която протяга към тях пръсти от кули, а след това изчезна и се озоваха сами в открито море. Адаса Орсун можеше сама да управлява лодката си, местеше се от въже на въже, вдигаше платна и променяше ъгъла на руля. От време на време караше Маркъс да й помогне с това или онова, когато сметнеше, че четири ръце ще се справят по-добре от две. Никога не молеше за помощ Кит и това, честно казано, го устройваше идеално.

Отдавна не беше излизал в открито море с толкова малък плавателен съд. Почти беше забравил как безкрайната вода, ширнала се от хоризонт до хоризонт, и още по-безкрайното небе се съюзяват с миниатюрните размери на лодката и го изпълват едновременно със страхопочитание, боязън и чувството, че е в капан. Безкрайна шир във всички посоки, а той можеше да направи най-много две крачки в едната, три в другата, или да се свре в трюма, който беше толкова малък, че трябваше да се превие на две.

Образ и подобие на собствения му живот. След бягството му от храма, богинята и единствения живот, който бе познавал, светът се беше разгънал пред него, пълен с открития, и всяко откритие водеше към ново. Много от нещата, на които го бяха учили в храма, се потвърдиха — драконите наистина бяха изчезнали и техните робски раси бяха превзели света, хората се лъжеха и мамеха постоянно, а съберяха ли се на по-големи групи, това неизменно пораждаше насилие, убийства и кражби. Но имаше и други неща, не по-малко на брой, които се различаваха от учението на богинята — че истината гарантира справедливост, че тринайсетте раси са обречени на взаимна омраза, че хора като Адаса Орсун — тимзинка — са отделен и по-нисш клон на човечеството. Опитът да си проправи път през митовете и лъжите се бе превърнал не просто в негово призвание, а в извор на радост и забава.

Пътувал бе по широкия свят с мъже и жени, които харесваше. Слушал бе философи да философстват за природата на мирозданието. Имал бе любовници и ги беше губил. И в това безкрайно море от възможности за избор накрая се беше озовал в малка лодка на път към събития, колкото опасни, толкова и неизбежни. Срещу океана — мъничка лодка. Срещу робията — задачата да спаси света, който беше открил и обикнал, да го спаси дори с цената на живота си.

Звучеше героично и романтично. Истината не винаги е на първо място.

— Веднъж изядох хлебарка — каза Маркъс Уестер. Лежеше проснат на палубата, без риза, закрил очите си с ръка.