Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Джори нарами чантата й и й подаде ръка. Тръгнаха заедно по улиците. Клара спря на едно кьоше и купи кесийка захаросани виолетки от стар тралгун с един крак. Виолетките се топяха на езика й. Клара поведе Джори на юг към Сребърния мост. Къщата на лорд Скестинин беше от другата страна на Прореза и Сабиха, благословена да е, беше избързала напред да предупреди, че идват.

— Според мен това е знак, че баща ти скоро ще го съдят — каза Клара. — Няма да е лесно.

— Не се тревожи, мамо — каза Джори. — Няма да го посрамя. Няма да го оставя сам в това.

Клара спря. Джори направи още няколко крачки, преди да осъзнае, че майка му не върви до него.

— Ще го посрамиш, и още как — заяви тя твърдо. — Ще се отречеш от него и от деянията му. Чуваш ли какво ти казвам? Ще му обърнеш гръб, и то публично, така, че всички да те видят.

— Не, майко.

Тя вдигна ръка да го прекъсне.

— Това не ти е спор в клуба. Синовната вярност е хубаво нещо, но сега времената са други. Ти имаш задължения. Към Сабиха и към мен.

Сега и той заплака, на улицата и посред бял ден. Но пък моментът беше подходящ да се изложат публично: Каруца изтрополи покрай тях. Клара хвана Джори за ръката.

— Баща ти знае, че го обичаш и почиташ. Нищо няма да промени това. Знае също, че имаш съпруга, за която да се грижиш. Собствен живот, път, по който си поел, при това не без негова помощ. Не би имал нищо против, че се опитваш да опазиш своето. Не ни остана много. А каквото ни е останало, трябва да го вардим със зъби и нокти.

— Татко не заслужава да се изправи сам срещу това.

Клара се усмихна, а сърцето й се разкъса още малко. Нейният син, верен като куче. „Добре сме го възпитали“ — помисли си.

— Така е, не заслужава, но не би искал да се жертваш заради него. Аз съм му само съпруга, но синовете му трябва да оцелеят. Той заслужава да сте до него, но направите ли го, ще му стоварите допълнителната грижа да защити всички нас. Той знае, че го обичаш. Знае, че го почиташ в сърцето си. Но да знае, че страдаш с него и заради него, само ще влоши нещата. Затова ще се отречеш от баща си, Джори. Ако трябва, и името ще си смениш. Ще направиш каквото е нужно, за да си за Сабиха онова, което Досън беше за мен. Добър съпруг.

— Но…

— Това ще направиш — каза тя. — Разбра ли?

— Да, майко.

— Добре.

Градският дом на лорд Скестинин беше повече от скромен, по-скоро отстъпка пред традицията, отколкото работещо домакинство. Скестинин беше човек на флота. Летата си прекарваше по море, а не в двора, зимите — в провинциалното си имение и много по-рядко с Кралския лов. Клара прибра нещата си в една стаичка, толкова малка, че приличаше повече на будоар, освежи се, приглади роклята си и пак излезе. Времето летеше, а шокът от загубата на дома я пришпорваше към действие…

Къщата на Къртин Исандриан изглеждаше някак смалена и повехнала, отчасти защото делеше един вътрешен двор с къщата на барон Ибинлес — Гедер Палиако. Когато Астер седнеше на трона, Палиако щеше да се оттегли тук, а междувременно къщата се поддържаше в отлично състояние, беше нещо като градска забележителност. Всяка къща в съседство би бледняла в сравнение с дома на лорд-регента, а Исандриан от доста време беше в немилост.

Портиерът съобщи за появата й, Къртин Исандриан я прие без бавене и я отведе в читалнята. Клара посегна да извади лулата си и осъзна, че тютюнът й е останал в къщата, от която я бяха изритали позорно. Нямаше и щипка, а не беше редно да иска от Исандриан, щом и без това е дошла да моли.

— Чух, че са конфискували градското ви имение — каза той. — Искрено съжалявам.

— Е, това можеше да се очаква. Отнеха ни и имението в Остерлингов хребет. Колкото до Калтфел, Досън беше негов барон толкова за кратко, че загубата му е несъществена. Остерлингов хребет ще ми липсва обаче. През зимата е чудесно място.

— Да, помня — каза Исандриан с усмивка. — А за вашето гостоприемство се разказваха легенди. Дори от съперниците на съпруга ви.

— О, най-вече от тях — каза Клара. — Да си мил с приятелите не изисква никакви специални умения.

Думите й разсмяха Исандриан. Добре. Току-виж се съгласил да я изслуша. Говориха за дреболии още няколко минути. В читалнята беше доста топло, но слънцето още не я беше напекло до непоносимост. След час-два и това щеше да стане.

— Признавам, че дойдох тук не само за утеха и съпричастие — каза Клара, — макар да бях сигурна, че ще намеря и двете при вас.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Със съпруга ми сте отколешни врагове и враждата ви не е тайна за никого.