Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Запита се дали не е могла да направи нещо, с което да го отклони от самоубийствения му курс. Искаше й се да е могла. Ако цялата тази катастрофа беше по нейна вина, това би означавало, че е имала известен контрол върху ситуацията. Уви, беше само фантазия. Никакво соаре или приятен разговор за разтуха не биха примирили Досън със свещениците на Палиако и с мисълта, че те управляват кралството. Абсурд.

Върна се в дома на лорд Скестинин по мръкнало. Краката и гърбът я боляха. Подгъвът на роклята й беше мръсен от уличния прахоляк, който бе делила с кучетата и конете. Изглежда, трябваше да свиква с миризмата на фъшкии като част от атмосферата на Камнипол. Голяма работа. Имаше и много по-лоши неща.

Още щом влезе, чу Бариат да говори гневно и Джори да му отвръща по същия начин. Стисна устни и тръгна към кавгата по тъмния коридор и оттам в трапезарията, осветена от евтини лоени свещи и обзаведена за семейство, което не живее тук.

— Той е баща на съпругата ми — тъкмо казваше Джори.

— А аз съм ти брат — ревна Бариат, лицето му бе толкова червено, че чак синееше. — Откога това няма значение? И кое е следващото — ще пропълзиш при онзи кучи син в Кралски шпил да го молиш за стая и парче хляб?

Сабиха стоеше на прага в другия край на стаята и стискаше копринена кърпичка. От изражението й Клара се досети каква беля е направил по-големият й син.

— Мили боже — каза тя и влезе в трапезарията с показната самоувереност на звероукротител, който се спуска в меча яма. — Човек ще рече, че сте деца и някой ви е взел любимата играчка. Какво става тук?

— Отседнали сте при Скестинин — каза Бариат и мигом насочи гнева си към нея. — Няма да я бъде тая! Той ме изрита от флота. Служих под негово командване години наред, а при най-малкия проблем той ме изхвърля през борда като развалена риба.

— Предвид ситуацията не…

— Аз съм най-възрастният мъж в това семейство. Значи аз нося отговорността за името ни — каза Бариат. — Няма да допусна този срам.

Клара не би могла да каже как се е променило лицето й, но видя Джори да зяпва ококорен, а зачервеното от гняв лице на Бариат пребледня в отбрана. Лека усмивка пробяга по лицето на Сабиха. Клара погледна първородния си син в очите. Един ден той трябваше да стане барон на Остерлингов хребет, да. Бъдещето му се беше сринало в руини без предупреждение и без негова вина, а загубата подлудява хората. Кара ги да правят неща, които иначе не биха направили.

Клара отвори уста, затвори я, после започна отново:

— Моят съпруг — каза тя тихо, бавно и дори страховито — не е мъртъв. Ти си мой син. Джори е мой син. Сабиха е моя дъщеря. Лорд Скестинин ни е роднина и за всички ни ще е най-добре, ако не прекаляваме с гостоприемството му.

Бариат се намръщи, но все пак сведе поглед. Мечката бе укротена, временно поне.

— Джори иска да се отрече от татко — каза Бариат. Говореше като сърдито момченце.

— Знам, скъпи — каза Клара и седна с въздишка на един стол. — Същото ще направиш и ти.

Под надзора на Клара къщата на лорд Скестинин се укроти, пък макар и на косъм. Бариат се цупеше, но пък той от малък обичаше да се цупи. Джори тъгуваше по-ненатрапчиво и с повече грижа за околните. Клара седеше до чужд прозорец с изглед към чужда градина и плетеше дантела, защото бродерията й беше паднала в жертва на регентското правосъдие. Точно преди лягане Сабиха дойде при нея и й даде кожена кесийка тютюн. Клара я целуна мълчаливо по бузата. Не си казаха нищо. Понякога, реши Клара, равновесието е твърде деликатно, за да го рискуваш с излишни думи.

На сутринта дойде новината, че лорд Гедер Палиако е готов да обяви решението си за съдбата на предателя Досън Калиам.

Ако бе подозирала, че ще носи новите си дрехи на екзекуция, сигурно щеше да поръча рокли с различна кройка и друг цвят. Затворът във Ванаи беше на открито и затворниците чакаха присъдите си пред погледа на всички, в клетки на площада, обект на присмех и обиди. Ала правосъдието си ванайският принц раздаваше на четири очи, труповете на екзекутираните престъпници биваха погребвани — ако осъдените имаха роднини, които да се погрижат за това и да поемат разноските, — или откарвани до хълмовете край града и захвърляни там, ако случаят не беше такъв.

В Порте Олива беше точно обратното. Задържаните очакваха присъдата си насаме, но произнесяха ли се магистратите, наказанието се налагаше публично. Идеята да организираш церемония пред най-висшите слоеве на нобилитета, за да убиеш човек пред очите им, й се струваше перверзна, а в оскъдния й гардероб нямаше нищо, което да подхожда на случая.