Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Не знам — отвърна Парин. Умееше да говори, без да мърда устни. — Но регентът определено получи разрешение отнякъде. Виж го как живна изведнъж.

Така беше. Стойката на Гедер се беше променила до неузнаваемост. От тревогата и колебанието нямаше и помен. Изглеждаше енергичен, самоуверен и в настроение.

— Бих искал да говоря — каза Досън Калиам.

— Не съм ти дал разрешение — каза Гедер.

— Разрешението ти не струва пукната пара, лайно бъзливо. Аз ти спечелих всички битки — каза Досън и понечи да стане. Стражите се втурнаха да го натиснат обратно. Навалицата гледаше главните герои в тази драма, било към Досън, било към Гедер, но Ситрин гледаше към семейството на предателя. Лейди Калиам стискаше очи, бледа като платно. Очите на по-големия й син се бяха разширили, ноздрите му бяха издути от ярост. Не приличаха на семейство, което очаква смъртта на своя съпруг и баща.

— Аз те издигнах — извика коленичилият Досън, — а ти предаде всичко, което моето кралство и моят приятел Симеон пазеха като…

— Не съм ти дал разрешение да говориш! — извика Гедер. Сега Ситрин наблюдаваше него. Лицето му потъмняваше, от облекчението нямаше и следа. — Ще мълчиш!

— Или какво? Ще ме убиеш? Ти си смешник. Смешник, който продаде трона на чужденци. Прибързах с действията си, но ще дойде ден, Палиако, когато всички ще се надигнат, а всички не можеш уби. Истинските антийци ще…

Случи се бързо. В залата имаше палачи, стояха в готовност, стиснали в ръце мечове с тъпи ръждиви остриета. Гедер не им обърна внимание. Лицето му беше разкривено от дива ярост. Скочи от стола си и тръгна към Калиам, който стоеше на колене с окови на ръцете. Гедер го подмина, грабна меча на един от стражите и замахна силно и тромаво, като дете, което сече дърва. Острието посече Калиам в лицето и отряза голямо парче от бузата му. Той залитна назад, загуби равновесие и падна. Гедер застана над падналия мъж и продължи да размахва меча, сечеше умиращия, кръв плискаше по него и по стражите наоколо.

— Ще говориш, когато аз ти кажа ! — крещеше Гедер. Ситрин едва не се разсмя истерично заради нелепия черен хумор, промъкнал се неволно в тази потресаваща сцена. Никой повече не би измъкнал и една дума от Досън Калиам, със или без разрешението на Гедер.

Гедер се изправи и плъзна поглед по събралите се, сякаш ги виждаше за пръв път и не ги намираше за интересни. В краката му Досън Калиам се сгърчи, после още веднъж, босите му пети удариха в пода. След това застина безжизнено.

— Свърши се — каза Гедер. — Можете да си вървите.

И излезе бързо с окървавения меч в ръка.

— Струва ми се, че лорд-регентът всеки момент ще повърне — каза Парин Кларк.

— Май ще е най-добре да си тръгваме — каза Ситрин.

Всички си тръгваха. Мъже с разширени очи и жени със стиснати устни. Дошли бяха да видят смърт и смърт бе имало, но формата на екзекуцията ги беше потресла. Ако Досън Калиам беше пронизан с тринайсет затъпени ръждясали остриета, всичко щеше да е наред. Вместо това Гедер беше изгубил контрол над гнева си, взел беше нещата в свои ръце, а оттам насетне всичко беше възможно. Ситрин беше готова да заложи едномесечната си заплата, че до мръкване по улици и в пивници историята ще придобие размерите и характера на истинска театрална драма. Справедливият крал, който лично изпълнява присъдите, които е произнесъл.

Нищо навън не намекваше за кръвопролитието, на което току-що бяха станали свидетели. Птичките си пееха, вятърът носеше ухание на цветя, миризма на дим и обещание за дъжд. Докато с Парин вървяха по настлана с големи плочи алея покрай последното лятно изобилие от цветя, Ситрин зърна жената в сиво. Лейди Калиам. Водена от импулс, тя стисна Парин за ръката и го повлече през навалицата.

— Лейди Калиам — каза тя, когато наближи жената.

— Да?

— Казвам се Ситрин бел Саркор. Аз съм глас на Медеанската банка в Порте Олива. Исках да ви изкажа съболезнованията си, своите и на банката. Денят не беше добър.

Лейди Калиам вдигна брадичка и се усмихна. Беше по-млада, отколкото се бе сторила на Ситрин в залата. По-млада и красива всъщност, ако денят беше друг.

— Много мило от ваша страна — каза тя. — На пръсти се броят хората, които събраха смелост да ми изкажат съболезнования.

Ситрин я стисна лекичко за ръката, а лейди Калиам на свой ред покри с пръсти нейните. Миг по-късно тълпата ги раздели.

— Това пък какво беше? — попита Парин.

— Явно синът й е достатъчно важен за Палиако, иначе нямаше да направи изключение за него и да му даде думата преди екзекуцията — каза Ситрин. — Тази малка любезност може да ни е от полза по-късно, а може и да не е. Така или иначе, не ни струваше нищо.