Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Не че често се намираше някой да ги разпитва. Обикновено им сипваха по паница от общата яхния, която се приготвяше целогодишно на всяко рибарско пристанче и в която всеки рибар пускаше по нещо от дневния си улов в замяна на паница от бъркоча, който къкреше в казана още от времето на бащите и дедите им. Рибарите по тези краища бяха хора простовати, шумни и дружелюбни. Жените бяха истински красавици, макар и тимзинки. Но люспите им бяха достатъчно предупреждение, което да държи Маркъс настрана — не искаше да повтори грешката си от Порте Олива. Майстор Кит, от своя страна, макар да флиртуваше неуморно, май така и не стигна до леглото на някоя жена.

Судапал беше сборище от пет крайбрежни града, слети в едно, от които най-големият се беше проснал в черно и червеникаво на невъзможно зеления фон. Вместо ферми, ниви, овце и кози около града се ширеха необятни поляни, недокоснати от човешка ръка и богати на дивеч, който рядко привличаше ловци, освен по време на религиозните празници. Маркъс нямаше представа как местните хора си осигуряват продоволствие, но пък гледката беше изключителна. Драконов път се проточваше източно от централния площад на Судапал, но двамата с майстор Кит вече се бяха придвижили достатъчно на изток.

Което означаваше, че трябва да си намерят лодка.

— И значи к’во, вие моряци ли сте, или не сте? — попита ги мъжът йему.

— Случвало се е да дърпам въжето от време на време — каза Маркъс.

— На мен пък ми се е случвало да се моля от време на време — каза мъжът с изненадващо ясна дикция въпреки масивните си бивни. — Ама това не значи, че съм свещеник.

Доковете на Судапал се бяха ширнали пред тях, кейове навлизаха върху подпори в морето, толкова навътре, сякаш човек можеше да стигне до Лионеа като по мост. Йему бяха най-голямата етническа група в Судапал след тимзините — едри, силни и страховити на вид, макар че повечето не изглеждаха проклети като Пик Устерзал. Добре беше да се има предвид, че неприятният характер на Пик си е неин, а не е отличителна черта на цялата й раса.

— Едва ли ще случим бурно море — каза майстор Кит. — Доколкото разбрах, сезонът на бурите е свършил, а според картите, които съм виждал, течението ще ни отнесе много близо до точката, за която пътуваме.

— Картите, които си виждал — повтори йемуто. — Значи никога не си бил тук.

— Да. Не съм.

Мъжът кимна. Главата му беше голяма и тежка.

— Вие сте идиоти, да ви кажа.

— Но пък сме кротки хора — изтъкна майстор Кит. — И имаме малко сребро.

— Среброто потъва — каза йемуто. — Нямам нищо против да ви взема паричките, но напоследък, оставя ли някой идиот да се удави, и почва да ме гризе съвестта. Не, не, ще ви предложа друго. И ще ви струва много по-малко, скромна посредническа такса, пък с капитана ще се разберете отделно. Ще ви намеря кораб и някой, дето знае как да го управлява.

Маркъс погледна майстор Кит. Актьорът смръщи вежди.

— Не ми се ще да взимаме непознати с нас — каза майстор Кит. — Работата, дето сме тръгнали да я свършим, е деликатна.

— Знаеш ли какво друго е деликатно? Моят…

— Боя се — прекъсна го майстор Кит, — че освен деликатна, работата може да се окаже и опасна.

— Нали точно туй се опитвам да ви кажа.

— Кит — обади се Маркъс. — Дай на човека посредническата такса. Ако междувременно намерим нещо друго, няма да чакаме. Ако не, ще трябва да се примирим с кораба, който той ни намери.

Кит въздъхна, отброи седем сребърни монети и ги бутна през масата към йемуто. Мъжът ги взе, кимна, надигна се и тръгна към доковете. Маркъс се загледа след него.

— Мислиш ли, че наистина ще ни потърси кораб?

— О, да — каза Кит. — Иначе нямаше да му дам парите.

— Да бе, ти нали познаваш кога хората лъжат. Все забравям.

Една от странностите на Судапал беше пълната липса на странноприемници и ханове. Пътници имаше, но за да си осигурят нощувка, беше достатъчно да тропат по хорските врати, докато не се намери някой със свободна стая или място в бараката, който е склонен да се пазари. При хубаво време пътниците си спретваха бивак на голямата мера в центъра на града и спяха там, все едно са на пътя. Тимзински момчета обикаляха мерата до късно вечер и продаваха печена риба и козешко в панички от костенурска коруба. Хоризонтът беше толкова ясен, а миризмата на морето толкова свежа и умиротворителна, че Маркъс и майстор Кит решиха да не разпъват малката си палатка. Извадиха одеялата, и толкова. Конете прибраха в градската конюшня, макар че други пътници бяха пуснали своите на мерата — животните пасяха сочната трева и дремеха на групи, нещо като голям временен табун.