Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Е, може и да си…

— Ситрин!

Тя спря и погледна назад. Навалицата между нея и Кралски шпил се разцепваше на две, нобилитет и простолюдие, благородници и слуги, всички отстъпваха настрана и нагазваха в меката пръст на цветните лехи да направят път на Гедер Палиако, който тичаше към тях със зачервено лице. Ситрин зачака. Всички велможи я изпиваха с поглед, както ястреб оглежда зайче. Веждите на Парин Кларк бавно се катереха по челото му. Изобщо — възникнал беше проблем, върху който Ситрин нямаше контрол.

— О, боже — измърмори тя, после пристъпи напред и каза с нормален глас: — Милорд регент. Много мило от ваша страна.

Той стоеше пред нея, гърдите му се издуваха и спадаха като ковашки мях.

— Съжалявам — каза той. — Не биваше да виждаш това. Аз не трябваше да… Исках да те поканя. И Парин. Двамата. Идеята беше, като приключа с онова, да обядваме заедно. Да поговорим. Имам една книжка с поезия, която открих във Ванаи, и исках да ти я…

Парин Кларк мълчеше. Би могъл да й помогне малко, ако питаха Ситрин, но нямаше да го направи.

— Много любезно от ваша страна да ни поканите, милорд — каза тя. — Но няма как да не забележа, че целият сте изцапан с кръвта на мъртъв човек.

— О — смотолеви Гедер и погледна надолу към дрехите си. — Вярно. Извинявам се и за това. Но ако ме изчакате няколко минутки, няма да се бавя…

— Ще има и по-добри дни за обяд, милорд регент — каза Ситрин. За миг се уплаши, че ще налети да я целува, но той само се поклони, много по-дълбоко, отколкото подобаваше на могъщ регент пред една дребна банкерка. Изненада и гняв заляха тълпата като вълна, но Ситрин удържа усмивката си, докато гледаше как Гедер върви обратно към Кралски шпил. Видя дъщерята на Канл Даскелин да я гледа на кръв. Ситрин й кимна любезно и хвана Парин Кларк под ръка.

Тълпата се събра и затвори прохода. Благородници стържеха калта от най-хубавите си обувки, подсмихваха се, приказваха разгорещено и вдигаха скандализирано вежди. Ситрин ругаеше под нос, редеше псувни и така докато не наближиха двуколката. Беше засрамена. Беше ужасена. И най-вече — беше уплашена. И по-точно — уплашена от Гедер Палиако.

Каруцата им се вля в гъстия поток возила, които пълзяха по улицата. Щяха да минат часове, докато се приберат. Ситрин седеше като на тръни и си мечтаеше за магия, с която да разчисти пътя пред себе си. И нямаше предвид единствено улицата.

— Е? — каза Парин Кларк. — Всичко това означаваше ли нещо?

— Означава, че е време да се махнем от Камнипол — каза Ситрин.

Минали бяха години, откакто Маркъс за последно бе пътувал по крайбрежието на Еласе. Забравил беше колко е красиво тук. Малко след Новипорт релефът ставаше неравен, крайбрежната ивица — нарязана и скалиста. Хълмовете се преливаха в планински вериги, отдавна изстинали вулкани приютяваха езера в кратерите си и маршируваха от север на юг като войници в поход към морето. Островчетата, полазили крайбрежните води южно към Вътрешното море, бяха като главите на авангард, потънал до шия. Нямаше и помен от мътния зеленикав оттенък на морската вода в по-студените земи. Да плаваш с лодка тук сигурно беше като да полетиш.

Покрай брега нямаше драконов път, макар да се говореше, че някога е имало, но го заляла лава още преди вулканите да потънат в сън. Някъде дълбоко под вълнистите черни хълмове може би лежеше погребана панделка от вечен зелен нефрит, безполезна като въдица в пустиня. Не че на Маркъс му пукаше особено. Пътеката пред тях беше достатъчно добра и да я следваш беше лесно — стане ли земята под краката ти стръмна, значи си се отклонил на север, разкаля ли се, значи си се отклонил на юг. Скоро щяха да стигнат до вътрешните равнини, после Судапал, после на юг през Вътрешно море до Лионеа. А след това… толкова напред не му се мислеше.

Тревата, през която яздеха, беше толкова зелена, че чак те заболяваха очите. Така наситен беше цветът й, че на моменти Маркъс тръсваше глава, за да е сигурен, че не сънува, а слънцето и високото синьо небе го изпълваха с особен ентусиазъм и благоговение, сякаш можеше да разпери ръце и да прегърне целия свят. Селца обсипваха крайбрежието като шарени кабарчета. По пътя срещаха тимзински рибари, черната им хитинова броня бе напукана от годините в соленото море. Попиташе ли ги някой кои са и накъде са тръгнали, майстор Кит отговаряше, че е естественик на работа при кралицата на Биранкор и по нейна заръка търси рядък вид пееща скарида. Разказваше историята толкова убедително, че Маркъс взе да се чуди дали в следващото заливче няма да открият въпросните пеещи гадинки. Но дали се дължеше на актьорските умения на майстор Кит, или на странната му кръв, Маркъс не знаеше.