Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Маркъс лежеше, преплел пръсти под главата си, и зяпаше съзвездията. Отдавна не беше гледал звездите заради самите тях. Чу майстор Кит да въздъхва.

— Може би трябваше да тръгнем по море от самото начало — каза актьорът. — Да вземем лодка в Макиа. Или да тръгнем на запад към Кабрал и да компенсираме по-голямото разстояние с бърз кораб.

— Нали уж теченията не били подходящи?

— Идеята ми беше да се справим сами, без да въвличаме други хора, но явно няма да стане…

— Нямаше откъде да знаем. Тогава този вариант изглеждаше най-добър. Не че имахме много варианти, а сега — още по-малко.

— Да — каза Кит. — Май си прав.

В другия край на мерата някой засвири на лютня.

— Още ли се тревожиш за нея? — попита майстор Кит.

— За Ситрин ли?

— Да.

— Да — отвърна Маркъс. — Но мисля, че ти беше прав. Ситрин не би разчитала, че ще хукна да я спасявам. Така че, ако не друго, поне няма да я разочаровам с отсъствието си.

— Огорчен си.

— Това е защото съм навъсен и кисел старчок. Виждаш ли онези четири звезди, в редичка? Точно над хоризонта?

— Да.

— Там, където съм роден, не се виждат. Толкова далеч на север много звезди не се виждат.

Кит ограничи коментара си до тихо сумтене.

— Ти си обиколил целия свят — продължи Маркъс. — Кое е най-странното нещо, което си виждал?

— Хм. Нека помисля. Има едно езеро в Херез. Езерото Есасмад. Огромно е. А в центъра му има водовъртеж — все едно вода се отцежда в канал, само дето езерото никога не се изпразва. А в центъра на водовъртежа има кула. Пет етажа висока и абсолютно недостъпна. Казват, че стои там още от времето на драконите.

— И какво представлява според теб?

— Може да е била затвор. Драконите да са пускали там прегрешилите си роби. Или последното убежище на Дракис Гръмовран. Нямам представа. Ами ти? Кое е най-странното нещо, което си виждал по време на странстванията си?

— Ами, теб, да речем.

— Ха. Добре казано.

Лютнята подхвана нова мелодия, бавна и нежна. Сякаш самата нощ заприглася на струните.

— Мисля, че третата струна е ниска — каза Кит.

— Съвсем малко — каза Маркъс. — А и музиката е безплатна, така че…

Сънят мамеше Маркъс, но отдалече. Кит се размърда под одеялото си. Падаща звезда прекоси небосклона и изчезна, преди Маркъс да е казал нещо.

— Между другото — тихо рече Кит. — Мисля, че бих могъл да прогоня кошмарите ти. Ако искаш, мога да опитам.

— И как ще го направиш?

— Ще ти кажа, че вината не е била твоя, за онова, което ги е сполетяло. Ще ти кажа, че са ти простили. След време ще ми повярваш. Това ще ти осигури известен покой. И сън.

— Ако се опиташ, ще се наложи да те убия.

— Толкова ли е зле?

— Толкова.

— Не би ти отнело спомена за тях.

— Но би отнело значението на спомена — каза Маркъс. — А това е дори по-лошо. Пък и в момента те не ме притесняват толкова.

— Забелязах — каза Кит. — И ми се стори странно. От известно време изглеждаш почти в мир със себе си. А това действа изнервящо на околните.

— В Порте Олива имах всичко — каза Маркъс. — Сигурна работа. Хората ми ме уважаваха. Не работех за крал. Имах Ситрин и Ярдем. Между другото, него ще го убия веднага щом приключим с това. Той ме предаде и ще отговаря. Може да пробваш малката си магия с това, ако искаш.

— Вярвам ти — каза Кит. — Но сега си изгубил всичко гореспоменато, нали така?

— Така — каза Маркъс. — Завършвам четвъртото си десетилетие на белия свят, легнал на тревата до човек, в чиито вени пълзят паяци. Трябва да пресека Вътрешното море, а не знам как. После да се върна обратно. Ако успея с този етап, следващият е да резна гърлото на твоята богиня и тогава най-вероятно ще ме убият. А толкова добре не съм се чувствал отдавна. Когато имам нещо, постоянно се тревожа да не го загубя. Тук нямам нищо. Или поне нищо ценно. Следователно съм свободен.

— Доста сложен начин да кажеш, че душата ти има форма на колело, изправено на ръба си — каза Кит.

Маркъс кимна.

— Знаеш, че уважавам мъдростта ти и ми е приятно, когато сме заедно, нали?

— Да.

— Никой не те харесва, когато се правиш на умник.

Маркъс се унесе още преди лютнята да е завършила вечерния си репертоар. На сутринта се събуди с роса в косата. Жълто-синьо зарево се разливаше по съвършения небосклон.

След два дни, докато минаваха покрай малко улично кафене, майстор Кит внезапно спря и присви очи, загледан в табелата над вратата — делфин от ковано желязо.

— Какво? — попита Маркъс.

— Не знам… — каза Кит. — Дай ми минутка, става ли?