Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Чак врагове… По-скоро съперници.

— Не. Врагове. А в това да си нечий враг има голяма доза откровеност и няма притворство. Което ви позволява да ми помогнете. Нямам какво да ви предложа в замяна, но ви моля, по възможност, да кажете някоя и друга добра дума за синовете и дъщерите ми. Не официално, разбира се, а във „Великата мечка“ и насаме. Ще съм ви много благодарна.

— Дъщери? Мислех, че имате само една.

— Елисия и Сабиха — уточни Клара.

— А. — Исандриан кимна. Не изглеждаше чак толкова зле с къса коса. Вероятно просто бе трябвало да мине време, та хората да свикнат с новия му вид. Все пак ставаше въпрос само за коса.

— Винаги сте били много любезна с мен, лейди Калиам — каза той. — Дори когато съпругът ви предпочиташе да съм мъртъв. Боя се, че влиянието ми не е и наполовина колкото беше преди, но малкото, което още имам, е на ваше разположение.

— Благодаря ви.

След тази първа среща другите бяха лесни, или ако не лесни, то най-малкото неизбежни. Щом беше намерила сили да се моли на Къртин Исандриан, нищо не би я спряло да отиде със същата молба и при братовчед си Ерин Меер. И при жените, с които се събираха да бродират, и при другите от поетическия кръжец, който лейди Еминг беше организирала, и така из целия град, из целия двор, цял ден.

Този сорт малки неофициални аудиенции не бяха нещо ново за Клара, но досега другите търсеха нея, вместо тя да търси тях. Знаеше как да предложи курабийки и подкрепа без обещания. Формата й беше позната. Единствената промяна беше в ролята, която играеше сега, и в залозите.

Елисия, слава богу, вече се беше отървала от името Калиам. Заслонена в семейството на съпруга си, тя спокойно можеше да се появява в двора, без да рискува позицията си. При Викариан рисковете бяха по-големи, но се беше разминало с малкия дявол — когато избухнаха размириците, момчето не беше в Камнипол. Той беше верен на бог и на кралския клир. И той трябваше да се отрече от баща си, но направеше ли го, щеше да се отърве.

Бариат и Джори бяха в най-голяма опасност от всичките й деца, затова Клара съсредоточи усилията си в тази посока, упорито се отбиваше у всичките си познати, всички, които не биха й затръшнали вратата в лицето. Всички, които я познаваха преди и се бяха възползвали по един или друг начин от връзките и доброто й сърце. Сега беше неин ред да потърси подкрепа, да използва кредита на доверие, който беше натрупала с годините, да го превърне в инструмент. И като всеки нов, нетестван инструмент, понякога той оправдаваше надеждите й, друг път — не. Случваше се да излезе от поредната къща, без да е сигурна дали молбите й са ударили на камък, или тъкмо обратното. Но всичко това нямаше значение, стига децата й да оцелееха.

Дойде време за вечеря и Клара намали темпото, защото в този час на деня не беше удобно да се натрапва неканена в домовете на хората. Спря при едно дюкянче, което предлагаше вчерашни питки с наденица, черна горчица и бира. Посегна отново към лулата си, после си спомни за тютюна и я прибра, като ругаеше под нос. Трябваше да си намери тютюн отнякъде. Както и храна, в този ред на мисли. И подслон, след като гостоприемството на лорд Скестинин стигнеше до неизбежната си кончина. Така де, не можеш да подслониш за вечни времена в дома си жената на предател. Ако Бариат се издигнеше във флота или Джори спечелеше голяма победа на бойното поле, Клара би могла да възвърне отчасти позициите си като майка на уважаван син. Но в обозримо бъдеще беше обречена да остане жената на съпруга си.

За няколко минути, докато седеше на грубата маса пред дюкянчето и столът се клатеше под нея, си позволи да отпусне лице — мускулите я боляха от постоянната усмивка. Беше объркана и се чувстваше празна по начин, за който дори не бе подозирала. Бракът й, семейството й, дребните забавни дворцови интрижки… и Досън със своята архаична любов към дълга и изначалната си неспособност да види последствията от сляпото си чувство за чест. Това бяха стълбовете на живота й, откакто бе напуснала майчиния дом. Не беше построила сама този живот за себе си, по-скоро се беше сраснала с него.

Сега се чувстваше като саксийно цвете, което са извадили внимателно от саксията и са го измили от пръстта. Още не беше пострадала непоправимо, но бледите й коренчета бяха изложени голи на стихиите. Не намереше ли почва, щеше да загине. Знаеше го така, както знаеше, че слънцето ще изгрее и есента ще дойде.

А в центъра на всичко това беше осезаемата липса на Досън Калиам. Мъжът, който я беше обичал повече, отколкото я беше разбирал. Централната колона на нейния живот. Клара още го помнеше такъв, какъвто го бе видяла в нощта на първата им целувка. Как бе крил страха си зад кавалерство, а тя бе загърнала своя в скромност, и така, докато не се притесни, че нито тя, нито той ще съберат смелост, че ще си седят в онази градина, жадни един за друг, докато самата земя не остарее. Тогава Досън беше млад и красив. Най-добрият приятел на принц Симеон. А коя беше тя тогава? Момичето, избрано от баща му. Бракът им беше уреден, без никой да ги пита.