Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Така е — каза друг мъж, по-стар, с бели мустаци и зачервена кожа. — Аз го видях с очите си. Познах го. Тоест не знаех, че е той де. Стария Джем, така се представяше. Усещах, че има нещо странно у Стария Джем, ама чак после разбрах какво е.

— И говори с мъртвите — каза първата жена. — Братовчед ми е пазач в гробището. И той, и другите пазачи знаят, че лорд-регентът редовно ходи там. Редовно. Понякога и по два пъти на ден. Отива и влиза право в гробниците. Братовчед ми казва, че ако се заслушаш, ще го чуеш как говори. Тихо и кротко, както ние си седим тук и си приказваме. Шегува се, задава въпроси, а бе, говори си с мъртвите, и толкоз. А понякога можело да чуеш и други гласове, дето му отговарят.

— Той не е хитрец — каза първият мъж. — Познавам аз няколко хитреци. Половината не могат измагьоса и пръдня. Палиако е нещо друго и всички ние имаме голям късмет, че седна на трона. Голям късмет.

— Никой друг не би прозрял истинските намерения на Калиам — каза мъжът с белите мустаци. — Аз например въобще не се усетих. И знаете ли за какво друго никой дума не обелва? За съветниците на Калиам. Те всичките са били тимзини. Ха кажете сега, че това е съвпадение.

Ситрин слушаше, стиснала халбата. Съвсем беше забравила за бирата в нея. Не пиеше, а слушаше как небивалиците се трупат една връз друга и превръщат Палиако в легенда.

Войниците дойдоха със заповед, подписана лично от лорд-регента. Точно това не беше очаквала, но не се и изненада. В някакъв смисъл дори изпита облекчение. Дългите дни след ареста на Досън бяха истинско изпитание със своята нормалност. Да се буди в стаята си без него, да говори с прислугата и робите, да се разхожда в градините. Все едно Досън е заминал на поредната военна кампания. Само дето този път съпругът й не предвождаше имперските войски от името на Гедер, а беше в затвора. Очакването на последствията беше толкова тежко, че когато първото последствие дойде, Клара си отдъхна.

Стоеше в двора пред къщата, докато изнасяха нещата й. Леглото, в което бяха заченати и родени децата й. Теменужките от солариума. Роклите й. Ловните кучета на Досън, които скимтяха, подвили опашки. Капитанът й отпусна десетина минути да събере най-необходимото и то се побра в кесията на кръста й и една неголяма чанта. Тази проява на човещина не фигурираше в писмената заповед на регента. Ако капитанът бе спазил буквата, трябваше да я метне на рамо и да я изхвърли гола и боса на улицата. Не го беше направил и Клара му беше благодарна за това.

— Не може така, не може — каза Джори. Гласът му звучеше като пренатегната струна на цигулка. Яростта му избиваше в нечовешко напрежение.

— Може и още как, скъпи — каза Клара. — Нали не си очаквал, че ще ни оставят да си живеем постарому? Сега сме в немилост.

— Ти не си направила нищо лошо.

„Напротив — помисли си тя. — Обичах баща ти, а сега това се смята за държавна измяна. И още го обичам.“ Не го каза на глас. Вместо това хвана за ръка най-малкия си син и го поведе със себе си.

Слугите и робите стояха на улицата с личния си багаж. Приличаха на оцелели след природно бедствие. Клара отиде при тях, за последно тяхна господарка. Андраш още не беше свалил веригата от врата си. Очите му бяха разширени, уплашени. Клара вдигна ръце и заговори:

— Боя се, че, както и сами виждате, нуждите на това домакинство се свиха значително. — Усети сълзи в очите си и стисна зъби да ги спре.

„Вдигни брадичка — каза си. — Усмихни се. Ето, така е по-добре.“

— Онези от вас, които бяха роби в този дом, от този миг са свободни. Надявам се в свободата си да намерите поне толкова сигурност и спокойствие, колкото в робството си. На онези, които са служили като прислуга, мога да дам препоръчителни писма, макар че това може да се окаже лоша услуга.

Някой в задните редове се разхълца. Май беше една от кухненските помощнички.

— Не се страхувайте — каза Клара. — Всички вие ще намерите ново място за себе си в света. Това, което става сега, е неприятно. Болезнено дори. Но не е краят. Не е краят за никого от нас. Благодаря ви искрено за усърдието. Гордея се, че такива чудесни хора работиха за мен, и ще ви помня, докато съм жива.

Мина почти час, докато се сбогува с всеки поотделно. Към края стана особено тежко — всички искаха да я прегърнат за последно, кълняха се, че винаги ще са й верни. Беше трогателно и изглеждаха искрени. Дано поне някои от тях запомнеха клетвата си, надяваше се Клара. Тепърва щяха да й трябват съюзници. Сега не беше в положение да обърне гръб и на треторазреден портиер.