Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— За клон в Камнипол? Не бих казал. Но и не очаквах да ми го поднесат на тепсия. Сякаш не стига това, а регентът ми отдели два пъти повече време от предвиденото за аудиенцията. Останах с впечатлението, че си има свой дневен ред, различен от официално обявения.

Ситрин се засмя гърлено.

— И що за дневен ред е бил неговият?

— Точно това исках да те питам. — Вече бе изоставил официалностите и й говореше на „ти“. — Ти си нашият експерт по Гедер Палиако. Според теб защо регентът иска банката да открие клон в Камнипол?

Ситрин спря пред тясна черна врата, толкова невзрачна, че сякаш постоянно се извиняваше за съществуването си. Иззад нея гласчетата на дворцовите дами долитаха като птича песен, красиви, звучни и изначално лишени от съдържание.

— Не мога да кажа със сигурност — отговори тя, — но ако трябва да гадая, може би Гедер се надява аз да оглавя евентуалния бъдещ клон на Медеанската банка.

— Сериозно? — каза Парин Кларк. — И ти нямаш нищо общо с това? Не си му пуснала мухата? Питам само защото интересът ти към управлението на банкови клонове е широко известен.

— Не искам кой да е клон — каза Ситрин. — Искам си моя. Ако ми предложите Камнипол… е, може и да приема, но ще трябва да ми платите много повече.

— Значи идеята е негова.

— Да.

— Това също е много интересно. Искаш ли да добавиш още нещо към официалния си доклад?

— Не — каза Ситрин. — Няма какво да добавя.

— Кому си лоялна, Ситрин? — попита той. Тонът му не се бе променил, но Ситрин усети, че въпросът има необичайна дълбочина, и се замисли, преди да отговори.

— Не знам — каза накрая. — Мисля, че точно това се опитваме да установим с теб. Нали?

— В интерес на истината и аз смятам така. О. Между другото, пристигна писмо от, ако ми позволиш волността, твоя клон. От някой си Ярдем Хейн. Нищо спешно, струва ми се. Само, че капитан Уестер е напуснал. Този Хейн е бил негов заместник и пише, че е поел функциите му.

— Какво?!

Парин я погледна с тревога.

— Някакъв проблем ли?

В гърдите й зейна ужасно чувство за загуба. Когато се прибереше в Порте Олива, той нямаше да е там. Превъртя тази мисъл в главата си и реши, че е крайно неправдоподобна. Маркъс щеше да е там, разбира се. Той винаги беше там. Нещо явно се беше случило, но тя нямаше представа какво, нито как би могла да оправи нещата.

— Не е проблем — каза тя. — Просто изненада.

— Бих могла да ви препоръчам на Гедер — каза Ситрин. — Ако се разчуе, че лично лорд-регентът проявява интерес към вас, хората ще се претрепват да идват на представленията ви.

— Мърдаш — каза Хорнет, стиснал десетина топлийки между зъбите си. — Стой мирно.

— Всякакви препоръки са добре дошли — каза Кари, вдигна един фалшив меч и го огледа преценяващо. — Но не съм сигурна, че лорд-регентът ще се радва да ни види отново. Така де, едва ли ни свързва с приятни спомени.

— Що бе? — каза Сандр. — Беше си приключение. Не всеки в двора може да се похвали с такова нещо.

— Дворцовите велможи едва ли се надпреварват кой е живял в най-голямата мизерия — каза Кари. — Онази дупка вонеше ужасно.

— Вонеше, вярно — каза Ситрин. — Добре де, щом славата на любима придворна трупа не ви блазни, тогава какво? Ще се върнете на юг?

— Всяко място, където камъните не се потят от жегата, е добре дошло, ако питаш мен — каза Сандр.

— О, не си струва да хващаме отново пътя само заради жегата — каза Смит. — Вижда й се краят. Може да го помирише човек, ако знае как.

Сандр изсумтя и завъртя очи.

— Не можеш да предсказваш времето.

— Мога, разбира се — опъна се Смит.

— Не, не можеш. Все едно повтаряш, че идвала буря. И така седмици наред. — Сандр изкриви лице, издължи челюстта си и смъкна външните краища на веждите си. Ситрин нямаше представа как го прави, но беше факт, че с новата си физиономия беше като роден брат на Смит, толкова добре го имитираше. А когато заговори, гласът му циментира илюзията: — Иде буря. Запомнете ми думата, буря иде.

— И винаги познавам — каза Смит. — Понякога просто й трябва повечко време, докато стигне до нас.

— По същия начин можеш да предскажеш, че идва сняг, и всяка зима да познаваш.

— Тъй, тъй — рече Смит. — И освен това наистина иде буря.

Кари и Ситрин се спогледаха усмихнати. Това беше семейството на Кари и тя си го обичаше. Ситрин също ги обичаше, нищо че не бяха нейното семейство. Бяха й приятели, някои от тях й бяха близки на сърцето, но домът й не беше във фургона или на сцената, или в сеното над поредния обор по пътя. Нейният дом беше в канцеларията на банковия клон и в кафенето.