Сюзан Колинс: Грегор и гибелното пророчество

— Ъх! — Блъсна се в нещо твърдо. Ударът беше високо в корема и му изкара въздуха. Изпусна фенерчето, но докато то падаше в празното пространство, Грегор разпозна кръглия каменен отвор, през който Арес се беше проврял, за да ги доведе у дома. Някъде далече, далече долу се простираше огромният подземен океан. Водният път.

Без да мисли, Грегор преметна крак през отвора и се спусна вътре. Пръстите му се вкопчиха в ръба, докато краката му се люлееха свободно.

„Може би плъховете няма да ме видят тук вътре”, помисли си той и веднага разбра колко глупаво е постъпил. Плъховете нямаха нужда да виждат нищо. Ориентираха се чрез невероятното си обоняние. Така че това, което щеше да е съвсем прилично скривалище, ако го преследваха хора, беше напълно безполезно, ако се опитваше да се измъкне от плъхове.

Да, вече бяха тук. Чу как драскат с нокти по камъка, а после спират задъхани и объркани.

— Къде изчезна тоя? — изръмжа единият.

— Представа си нямам — каза другият.

За няколко мига Грегор не чуваше нищо, освен биенето на собственото си сърце. После пак се разнесе гласът на втория:

— О-о, дали не се крие?

И точно тогава започнаха да се смеят. Беше противен, дрезгав смях.

— Излез, излез, където и да си! — каза първият глас и плъховете пак избухнаха в смях. Грегор не можеше да ги види, но беше почти сигурен, че се търкаляха по земята.

Имаше две възможности. Да се изкатери обратно навън и да се изправи лице в лице с плъховете в непрогледен мрак или да скочи в тъмното и да се надява по някакво чудо някой долноземски съгледвач да го намери, преди да се удави или да се превърне в нечия вечеря.

Опитваше се да прецени шансовете за оцеляване. И в двата случая бяха много малки. И в двата случая вероятността да намери Бутс и да я отведе у дома беше…

— Скачай, Горноземецо — измърка един глас. За секунда си помисли, че са плъховете, но не беше възможно, защото те още се смееха, а и гласът не приличаше на техните. Приличаше на…

— Скачай, Горноземецо — повтори гласът и този път плъховете също го чуха. Усети, че хукват към него.

— Убий го! — изръмжа първият и когато почувства горещия му дъх върху пръстите си, Грегор спря да разсъждава и се пусна.

Чу стърженето на нокти по каменната издатина, в която се беше вкопчил само преди миг, както и залп от непознати ругатни.

После го завладя отвратителното усещане за свободно падане през пространството. Беше падал така два пъти преди: веднъж — когато се беше спуснал след Бутс през решетката в пералното си помещение, и втори път — когато беше скочил в огромна бездна, докато се опитваше да спаси баща си, сестра си и приятелите си. „Това” помисли си той, „е нещо, с което никога няма да свикна”.

Къде беше Арес? Това, което бе чул, беше гласът на Арес, нали? За секунда Грегор реши, че само му се е сторило така, но после си спомни, че плъховете също бяха реагирали на звука.

— Арес! — провикна се той. Тъмнината попи гласа му като кърпа. — Арес!

— Оох! — възкликна Грегор, по-скоро от изненада, отколкото заради друго, защото внезапно прилепът беше под него и той яздеше, а не падаше в тъмнината.

— Човече, колко се радвам, че се появи! — възкликна Грегор; ръцете му се вкопчиха в гъстата козина на врата на Арес.

— И аз се радвам, че си тук, Горноземецо — каза Арес. — Съжалявам, че трябваше да се спуснеш толкова надолу. Знам, че това ти причинява неудобство, но прибирах светещата ти пръчка.

— Светещата ми пръчка? — попита Грегор.

— Зад теб — каза Арес.

Грегор се обърна и видя зад гърба си слабо сияние. Вдигна миниатюрното си фенерче, което блестеше в козината на гърба на Арес.

— Благодаря! — Светлината го поуспокои.

— Човече, никога няма да познаеш какво стана! Онези хлебарки се появиха в парка и взеха Бутс! Отмъкнаха я направо изпод носа ми! — И изведнъж Грегор страшно се ядоса на хлебарките. — Искам да кажа, какво си въобразяват? Да не са мислили, че няма да забележа?

Арес се отклони надясно и полетя над един хребет покрай едната страна на Водния път.

— Не, Горноземецо, те…

— Е, да не са си мислили, че няма да направя нищо? Все едно, че ще я грабнат и ще побягнат, а аз ще си кажа: „О, ами добре, нека Бутс да се поразходи.

— Не са си мислели това — каза Арес.

— Да не са си мислели, че няма да дойда да я прибера? И ще могат да си я задържат и да си танцуват около нея и да пеят „Хляба опечи” и… — каза Грегор.

— Пълзливците знаеха, че ще ги последваш — успя да вметне Арес.