Сюзан Колинс - Грегор и проклятието на топлокръвните

Грегор и баща му стигнаха първи до изхода. Вратата беше двойна с дебело стъкло. Сложиха баба му да стъпи на земята и бащата на Грегор посегна към дръжката на вратата. Открехна я и в този момент Грегор видя нещо. Той пусна баба си и бързо затръшна стъклената врата с рамо.

Баща му падна на колене, за да улови баба му. Грегор видя как майка му крещи, но не я чуваше заради врявата на плъховете. Като знаеше, че и те не могат да го чуят, Грегор стовари юмрук в стъклото, за да привлече вниманието на всички към долната част на вратата.

Притиснати към външната страна на стъклото, размазвайки слюнка по него, докато се мъчеха да г о прегризат, там се бяха събрали стотици плъхове.

Всички се дръпнаха назад от входната врата и притиснаха един към друг. Лизи приклекна, сви се, започна да се задъхва, а ръцете ѝ се изпотиха. Майката на Грегор коленичи на пода и с една ръка прегръщаше Лизи, а с другата — Бутс, която започна да се събужда. Малката потри съненото си лице в рамото на майка си и примигна срещу флуоресцентните лампи на фоайето. Баща му се изправи пак на крака и държеше баба му, която стискаше очи и притискаше ушите си с длани.

Грегор се страхуваше да се отдалечи от вратата и да отиде при другите. Страхуваше се, че ключалката няма да издържи под натиска на плъховете. Подпря гръб на вратата и погледна безпомощно семейството си. Нямаше начин да излязат от сградата. Какво щяха да правят?

Нещо привлече вниманието на майка му и тя сякаш престана да диша. Грегор проследи погледа ѝ до стената вдясно. Отначало не видя нищо. После малко над пода мазилката се разкърти. Малка ноктеста лапа проби стената и един плъх подаде носа през дупката.

— Добре! — изпищя майка му. — Добре, могат да отидат!

Сякаш някой натисна копче. Шумът от плъховете спря мигновено. Сега Грегор чуваше само неравното дишане на Лизи, звука на флуоресцентните лампи и далечния шум на трафика от улицата. Погледна надолу към стъклената врата. Не се виждаше нито един плъх. Но той знаеше, че са там, зад стените, в храстите — чакат и наблюдават.

— Може да отидем? — попита Грегор.

— Може да отидете — отвърна майка му с дрезгав глас. — Но този път и аз идвам с вас.

— Хайде. Да се върнем горе и да поговорим за това — каза баща му.

Грегор се приближи до Лизи и ѝ помогна да се изправи.

— Добре ли си, Лиз?

— Изтръпнали… са… ми… пръстите — каза задавено тя.

— Това е пристъп на паника, миличка — каза тихо бащата на Грегор. — И нищо чудно. Като стигнем горе, ще ти дам книжна торба да дишаш в нея. Веднага ще ти мине. — Той натисна бутона на асансьора и вратата веднага се отвори. Сякаш ги чакаше.

Всички влязоха в асансьора.

— Аз мога натисна копче — каза Бутс. Майката на Грегор я вдигна на ръце, за да натисне копчето за техния етаж.

— Видяхте ли? — попита гордо Бутс.

— Браво на момичето — каза с безизразен тон майката на Грегор и вратата се затвори.

Когато влязоха в апартамента, стенният часовник показваше единайсет и трийсет.

— Имаме половин час — каза Грегор.

Баща му настани баба му в леглото ѝ. После сложи Лизи да седне на дивана и ѝ показа как да диша в книжна торбичка.

— В дробовете ти влиза прекалено много кислород, тиквичке. Дишай по-бавно.

Лизи кимна и се помъчи да следва указанията му, но имаше нещастен вид.

— Не искам… мама… да отива.

— Мисля, че тя е права — каза бащата на Грегор. — Имаме нужда от теб тук горе. Аз ще сляза с Бутс и Грегор.

— Не — каза майка му. — Трябва аз да отида.

— Защо не да не дойде татко? — попита Грегор, малко по-сърдито, отколкото трябваше. Майка му го стрелна с поглед и той мина в отстъпление. — Искам да кажа, той вече е бил там. Хората го познават.

Това беше вярно, но не беше истинската причина, поради която Грегор предпочиташе баща си вместо майка си. Първо, тя беше бясна. Не се знаеше какво ще каже на долноземците. А и нещо друго — долу в Подземната страна Грегор си имаше роля. Той беше воинът. Дори самият той невинаги да вярваше в това, важното беше, че всички други го вярват. И според него нямаше да е много мъжествено воинът да се появи с майка си. Особено като знаеше, че тя няма изобщо да се замисли да нарежда неща от рода на: „Сега заминавай да си измиеш ръцете и после се дръж прилично”, или да го изпрати в леглото дори наоколо да имаше хора.

— Не може все аз да съм тази, която чака и се чуди какво става с вас, останалите. Не и този път. — Майка му пусна Бутс на земята и обви ръце около Лизи. — Знаеш за какво говоря, нали, Лизи?