— Чакайте малко.
Десет минути по-късно Кейл, следван от озадачения Боско, вървеше мълчаливо пред клетките, където държаха Покаятелите, обвинени в грехове като богохулство, ерес, оскърбления на Светия дух и цял куп други простъпки, докато чакаха да се реши съдбата им — обикновено съвсем проста и неизменна. Кейл крачеше напред-назад, оглеждайки внимателно чакащите затворници — ужасените, отчаяните, слисаните, фанатичните и очевидно лудите.
— Колко са?
— Двеста петдесет и шест — каза тъмничарят.
Кейл, кимна към една заключена врата.
— Какво има там?
Тъмничарят се озърна към Боско, после отново погледна Кейл. Това ли беше прословутият Мрачен жътвар? Не изглеждаше особено впечатляващ.
— Зад тази врата пазим осъдените на Символ Верую.
Кейл погледна тъмничаря.
— Отключи вратата и се махни.
— Изпълнявай — каза Боско.
Изчервен от негодувание, тъмничарят се подчини. Кейл бутна вратата и тя се отвори лесно. Имаше десет клетки, по пет от двете страни на коридора. В осем от тях имаше Изкупители, чиито престъпления изискваха публична екзекуция за насърчаване и укрепване на вярата на зрителите. От другите двама затворници единият беше мъж, очевидно не свещеник, защото имаше брада и беше с цивилни дрехи. В последната клетка седеше жена.
— Девата на Гарвановата песен — обясни Боско, когато се върнаха в стаята му. — Пророкувала богохулства за Обесения Изкупител.
— Какви богохулства?
— Как мога да ги повторя? — каза Боско. — Това са богохулства.
— Тогава как е била обвинена на съдебния процес?
— Делото се разгледа на закрито заседание. Само един съдия чу как тя повтори твърденията си и сама се осъди.
— Но съдията знае.
— За съжаление веднага след това съдията, мир на праха му, умря от удар, явно причинен от еретичните думи на Девата.
— Лош късмет.
— Късметът няма нищо общо. Той отиде на по-добро място — или поне място, откъдето никой пътник не се е върнал и никой нищо не е узнал за него, преди да отпътува. Всичко е в документите.
— И мога да ги прочета?
— Ти не можеш да бъдеш осквернен, защото си въплътеният гняв на Бога. Няма значение какво ще прочетеш или чуеш, неподвластен си на поквара.
Кейл се замисли над това.
— Ами брадатият?
— Гуидо Хук.
— Да?
— Той е естествен философ, който твърди, че Луната не е идеално кръгла.
— Но тя е кръгла — възрази Кейл. — Трябва само да я погледнеш. Ако ще убиваш хора за това, че са глупави, трябват ти много повече палачи.
Боско се усмихна.
— Макар и ексцентричен, Гуидо Хук далеч не е глупав. И е прав за луната.
Кейл изсумтя презрително.
— В ясна нощ всеки може да види, че Луната е кръгла.
— Това е илюзия, създадена от разстоянието между Луната и Земята. Помисли си за Тигровата планина — отдалече склоновете изглеждат гладки като масло, а отблизо са сбръчкани като старчески торбички.
— Откъде знаеш? За Луната, имам предвид.
— Ще ти покажа тази вечер, ако желаеш.
— Ако Хук е прав, защо ще умре, задето е казал истината?
— Въпрос на авторитет. Папата отсъди, че Луната е идеално кръгла — символ на съвършеното Божие творение. Гуидо Хук му противоречи.
— Но ти казваш, че е прав.
— Има ли значение? Той оспори скалата, върху която е изградена Единствената истинска вяра — правото на последната дума. Ако му позволим, помисли докъде ще стигнем: смърт на властта. Без власт няма църква, без църква няма спасение. — Той се усмихна. — Хук говори за низшата истина, папата — за висшата.
— Но ти не вярваш в спасението.
— Затова трябва да стана папа, така че истината и онова, в което вярвам, да станат едно и също. Защо толкова се интересуваш от Покаятелите?
Клайст пееше диво, радостно и фалшиво.
Шумят дърветата над нас,
пчелички носят фас след фас,
звънтят камбанки сини,
сироп се лее тука
и радостно бълбука
по шоколадовата планина.
На шоколадовата планина
свещениците крякат като патки,
навред се вирят курвенски палатки,
трапезите са вечни — яж на воля
и чуваш само „заповядай, моля“
на шоколадовата планина.
Той посегна с привидна небрежност да провери ножа в чантата на седлото и продължи да реве без капка уважение към мелодията.
Там има езера с чорба и уиски,
в тях можеш да гребеш и да се плискаш
на шоколадовата…
Изведнъж той скочи от коня и с ножа в ръка хукна към близкия къпинов гъсталак. Хвърли се през средата, пробивайки си път със скорост и маса, без да обръща внимание на тръните, които раздираха кожата му до кръв. Но плетеницата на леторастите се оказа по-гъста, отколкото предполагаше, а дебелите стъбла в центъра бяха жилави и гъсто покрити с шипове, тъй че стремителното му бягство се увенча с болезнен край.
Читать дальше