Пол Хофман - Петата погибел

Щом излезе навън, тъмничарят откри, че сърцето му бие като на девойка след първа целувка. Той опита да се успокои, и като застана под мъждивата вощеница в един стенен свещник, огледа внимателно списъка. Когато приключи, очите му бяха изцъклени от страх и несигурност. Няма покой за глава, която носи корона. Той беше твърде уплашен, за да помоли Боско за разяснения, и твърде горд, за да се консултира със своя предшественик. С право смяташе, че би изглеждал глупав и некадърен в очите и на двамата. В края на краищата повишението му все още трябваше да се потвърди. „Какъвто и да си — бе чул да казват веднъж — бъди решителен.“ Този не много добър и със сигурност недоразбран съвет се спотайваше от години в ума на Изкупител-тъмничаря Бержерон, дебнейки възможност да го предаде. И най-сетне тази възможност дойде. Колцина от нас са различни? Колко от нашите най-лоши или най-добри часове се коренят в някое малко парченце глупост, заклещено в душите ни като плевел в корава скала и разцъфнало там напук на всичко? То впива корени в пукнатината, разширява я, идва внезапна буря, в пукнатината нахлува вода, после замръзва през някоя зимна нощ и разтваря пукнатината. Минава непознат ездач, конят му се препъва в пропуканата скала и заедно с ездача отхвръква в ужасната бездна. И тъй, Бержерон забърза към килията на Петър Бързица и с абсолютна убеденост почука на вратата.

— Да?

— Хората от този списък в северното крило да бъдат екзекутирани.

Бързица не се изненада особено, след като напоследък толкова много затворници от северното крило на Дома бяха умъртвени. Той прегледа списъка, пресмятайки приблизително каква задача му предстои.

— Мислех — каза той, колкото да поддържа разговора, — че засега приключихме с екзекуциите.

— Очевидно не — отвърна раздразнено Бержерон. — Може би искаш да идеш при Божия Изкупител Боско и да го попиташ какво си въобразява?

— Не е моя работа — отговори Бързица. — Не ни се полага да разсъждаваме. Кога?

— Сега.

— Сега ли?

— Идвам направо от Изкупител Боско.

Това прозвуча убедително.

— Закъде се е разбързал?

— Това не те засяга. Имаш грижата само да започнеш и да завършиш час по-скоро.

— Колко са?

— Двеста деветдесет и девет.

Бързица пресметна на ум, мърдайки мълчаливо устни.

— Мога да започна след два часа.

— Ами ако ти резнем пръста?

Бързица пак се замисли.

— Два часа.

Бержерон въздъхна.

— И колко ще трае?

— Вкараме ли ги в Ротондата, ще отмятаме по един на всеки две минути. С почивките — единайсет часа.

— А без почивки?

— Единайсет часа.

— Много добре — каза Бержерон с тон, който подсказваше, че е приключил преговорите успешно. — В Ротондата след два часа.

Всъщност след по-малко от час Бързица вече работеше в Ротондата с четиримата си помощници. Беше огледал внимателно жертвите си. Изглеждаха свирепа сган. Ако надушеха какво става, нямаше да мине без неприятности. Засега личеше, че са в неведение — макар и не съвсем блажено. Дори и тъй корави на вид мъже не може да са толкова безгрижни пред лицето на смъртта и очакващото ги вечно проклятие. Но едно го притесняваше най-много.

— Защо — обърна се той към Изкупителя на стража — не са заключени в килиите си? Защо не ги пази никой освен теб?

Отговорът прозвуча съвсем убедително.

— Нямам представа.

Пазачът не прояви общителност не само защото наистина не знаеше нищо, но и защото никой не искаше да разговаря с Бързица. Дори и най-грубите Изкупители го гледаха отвисоко и искрено го презираха, както палачите винаги са били презирани. Никой не го харесваше, но това не го вълнуваше, или поне се опитваше да се убеди, че не го вълнува. Всъщност бе много чувствителен към начина, по който го възприемаха. Обичаше да се боят от него. Обичаше да го смятат за смъртоносен и загадъчен. Презрението обаче го наскърбяваше. То беше незаслужено и несправедливо. Той се държеше високомерно, но страдаше от тази липса на уважение.

Страдаше мълчаливо — не по свой избор, а защото никой не искаше да говори с него. Дори и помощниците му, двама от които наскоро най-нагло се опитаха да получат преразпределение като мисионери при прокажените в Могадишу. Щяха да си получат заслуженото за тази измяна, но тази вечер изискваше единство и хармония в майсторството.

Все още оставаха някои проблеми и той реши да се разходи покрай колонадата, за да си подреди мислите. Дали първо да бъдат вързани? Трябваше да прецени дали предимството на вързаните ръце и крака надвишава минусите на неминуемата тревога, че предстои нещо неприятно. Тия типове не изглеждаха от най-кротките, а след като по някаква неизвестна причина бяха оставени с отворени врати на килиите, това лесно можеше да доведе до бунт. По-добре, реши той, крачейки по колонадата, да ги държат в неведение и всичко да става толкова бързо, че да проумеят едва когато са на половината път към отвъдното. Това изискваше повече сръчност и по-сигурна хватка, но и двете не му липсваха.