Пол Хофман - Петата погибел

— Защо? — попита Кейл.

— Не знам.

— Как се казваш?

— Модъл.

Кейл отиде до масата и седна. Имаше бъркани яйца, препечен хляб, пилешки бутчета, наденички, гъби и овесена каша. Той започна да си сипва.

— Ти си Кейл, нали?

Кейл не му обърна внимание.

— Казват, че си спасил папата от злите Антагонисти.

Кейл го погледна за миг, после пак се зае с храната. Модъл се загледа в него. Беше гладен, защото послушниците винаги бяха гладни, а през по-голямата част от годината страдаха и от студ. Но не му хрумваше, че ястията на масата, някои от които дори не познаваше, могат да бъдат споделени с него. Те бяха като красива жена за грозен мъж — той може да се наслаждава на красотата, но изобщо не се надява да я докосне. Ала колкото и разсеян да беше, Кейл не можеше да яде с удоволствие пред друг послушник.

— Седни.

— Не мога.

— Можеш. Сядай.

Модъл седна и Кейл сложи пред него чиния пържени картофи. Но, разбира се, възникна проблем. Кейл взе чинията и изсипа върху своята всички картофи освен един. Изчервеното от копнеж лице на Модъл посърна.

— Виж какво — каза Кейл. — Хапнеш ли прекалено много от тия неща, след пет минути ще се прозяваш до премаляване. Повярвай ми. Какво ви даваха за ядене в Щутгарт?

— Овесена каша и буци.

— Буци ли?

— Мазнина с ядки и други неща.

— Ние му викаме мъртвешки крак.

— О — каза Модъл.

Кейл махна кожата от едно парченце пилешко и остърга вкусното желе, полепнало съблазнително откъм долната страна. После добави белтък от яйце и малко повече овесена каша, но не прекалено.

— Виж как ще ти се отрази.

Добре, гласеше отговорът, отразява се вълшебно, прекрасно, божествено добре. Дори и в дълбините на бездната от гняв и ярост, Кейл неволно изпита радост от наслаждението на Модъл, докато ядеше пържения картоф, белтъка, кашата, и всичко потъваше в прегладнялото му гърло, сякаш идваше от райските градини, за които разправяха, че там реките били от лимонада, а скалите от шоколад.

Когато приключи, Модъл се облегна назад и отново погледна Кейл.

— Благодаря ти.

— Моля. Сега иди да легнеш и за пет минути обърни лице към стената, та да не ме гледаш, докато свърша. Може да се почувстваш малко странно.

Модъл се подчини и Кейл довърши закуската си, без повече да му обръща внимание. Тъкмо приключваше, когато на вратата се почука.

— Махай се — каза той и направи на разтревожения Модъл знак да стане. Отново се почука. Той изчака и каза: — Влез.

Беше Боско.

Десет минути по-късно двамата стояха сами в мортуариума и безмълвно гледаха двеста деветдесет и деветте мъртви тела, останали от десетгодишните планове на Боско да предизвика края на света.

— Исках да ти покажа това, защото между нас не трябва да има тайни. Не искам да се поучиш от моята грешка, защото не съм допуснал грешка. Иска ми се да бях допуснал, защото тогава можеше да се поуча от нея. Но тази грешка, нека да я наречем така, е просто каквото виждаш. Обикновено събитие. Имаше план, грижливо подготвен и задълбочено обмислен план. От това тук трябва да се научиш, че няма какво да научиш. Че има глупави хора, има неопитни хора и стават недоразумения. Такава е същността на нещата. Разбираш ли?

— Да.

— Ще потърся алтернатива.

Но въпреки цялото си примирение с ужасната касапница на незаменимото му дългогодишно планиране (Бержерон бе заменен, но за негово огромно учудване и благодарност не го изкормиха и дори изобщо не го наказаха), Боско бе пребледнял от потресението.

— Гледай ги един час. После се прибери.

— Не ми трябва един час — каза Кейл.

— Мисля, че…

— Не ми трябва един час.

Боско съвсем леко поклати глава. Обърна се да излезе и Кейл го последва по криволичещото стълбище, наричано в горния си край Стълба към небето, а в долния (по отдавна забравени причини) — Стъпалата на лакомника. Съвсем бавно минаха покрай Ротондата, защото коленете на Боско вече не го слушаха както някога, и се изкачиха в Бурсата — коридор, който водеше към различните секции на Дома със специално предназначение.

В края на Бурсата водеха към един открит двор някакъв Изкупител със смъкнато расо. Той хленчеше тихо като уморено и нещастно дете. Кейл гледаше как трима други Изкупители го блъскат напред. Гледаше ги със свиреп ястребов поглед.

— Спри ги.

— Жалостта няма нищо общо…

— Спри ги и им кажи да го върнат обратно в килията.

Боско се приближи до екзекуторите, които се мъчеха да избутат затворника през вратата към яркото слънце навън.