Пол Хофман - Петата погибел

Силни ръце го хванаха за петите и го издърпаха заднешком от трънака. Наложи им се да дърпат здравата, и това даде на Клайст няколко секунди, за да вземе решение. Той пусна ножа в тръните и след малко се озова на открито.

Докато риташе и се дърпаше, други ръце сграбчиха китките му. Разбра, че няма смисъл, и спря да се бори.

Един човек стоеше пред него, но Клайст не можеше да го види ясно, защото слънцето биеше право в очите му.

— Ще те претърсим, така че не мърдай. Някакви оръжия?

— Не.

Две ръце го опипаха бързо и сръчно.

— Добре. Ако ни беше излъгал, това щеше да ти е за последно. Вдигнете го.

Издърпаха Клайст в седнало положение и петимата мъже, въоръжени с ножове и къси мечове, се отдръпнаха от него един по един. Тези хора си знаеха работата.

— Как се казваш?

— Томас Кейл.

— Какво търсиш тук сам?

— Отивах към Пост Морсби.

Веднага го цапардосаха по главата.

— Казвай „лорд Дънбар“, когато говориш с лорд Дънбар.

— Добре де. Откъде да знам?

Още един удар, за да не се прави на интересен.

— Какво ще правиш там? — попита лорд Дънбар.

Клайст го погледна — беше мръсен, оръфан и облечен в дреха от грозен кариран плат. Не приличаше на нито един от лордовете, които бе виждал.

— Искам да се кача на кораб и да замина колкото се може по-далече от тук.

— Защо?

— Изкупителите убиха семейството ми при клането в Маунт Нюджънт. Когато превзеха Мемфис, разбрах, че е време да ида някъде, където вече да не видя нито един от тях.

Това беше наполовина вярно.

— Откъде взе коня?

— Мой си е.

Нов удар по главата.

— Намерих го. Мисля, че се е загубил в битката при Силбъри Хил.

— Чух за нея.

— Може би Изкупителите ще платят нещо за него — каза Джони Хубавеца.

— А може и да ви обесят, като им се мернете пред очите — каза Клайст и си спечели шамар по ухото.

— Лорд Дънбар!

— Добре де, лорд Дънбар.

— Хубавец — каза Дънбар, — претърси коня му.

Дънбар клекна до него.

— Какво искат тези Изкупители?

— Не знам. Знам само, че са банда гадни убийци, лорд Дънбар, и най-умното е да ги заобикаляте отдалече.

— Матераците не можаха да ни хванат цели двайсет години — каза лорд Дънбар. — Няма голямо значение кой се опитва да ни преследва.

Джони Хубавеца се върна и изсипа на земята цялото имущество на Клайст. Плячката беше добра. Клайст се бе погрижил да вземе от Мемфис само най-качественото: мечове от португалска стомана с инкрустации от слонова кост по ръкохватките, одеяло от кашмирена вълна и тъй нататък, а освен това и парите — осемдесет долара в копринена кесия. Това най-много развесели петимата мъже. Въпреки самохвалството на Дънбар, по окъсаните им дрехи личеше, че напоследък занаятът не върви.

— Добре — каза Клайст. — Взехте ми всичко. Не е лоша плячка. Хайде сега ме пуснете да си вървя.

Нов удар.

— Лорд Дънбар.

— Най-добре да му запушим устата на нахалното копеле.

На Клайст това никак не му се хареса.

— Оставете ме да го отведа настрани — предложи Джони Хубавеца. — Така ще си спестим неприятностите.

Лорд Дънбар го изгледа свирепо.

— Знам каква мерзост искаш да направиш преди това, Джони — кресна той. Озърна се към Клайст. — Махай се.

Клайст се изправи на крака.

— Дай си жакета.

Клайст свали късата дреха, която бе откраднал от закачалката в приемната на Випонд. Беше от мека кожа, с простичка, но красива кройка.

— Ти си голям лъжец, а аз харесвам това у хората — каза Дънбар, едновременно възхитен от жакета и опечален от факта, че е твърде малък. — Но имаш право, честното си е честно. — Той посочи една неравна пътека. — Това тук ще те изведе от гората. Нататък сам се оправяй. А сега да те няма!

Клайст не изчака втора покана. Мина покрай Джони Хубавеца, който го наблюдаваше с похотлива обида, и изчезна в гората без друг багаж, освен половината от дрехите, които носеше преди пет минути.

— Това бяха триста мъже, подбрани грижливо заради изключителните си качества и неразривно обвързани с теб. Не можеш да ги замениш с онези изроди от Дома със специално предназначение.

— А с кого да ги заменим? Разполагаме ли с десет години?

Боско не бе чак толкова разстроен, та да не забележи, че Кейл за пръв път говори от името и на двамата, и това го очарова. Може би се опитваше да го подведе, но това също изглеждаше окуражаващо.

— Не, не разполагаме.

— Има ли архиви?

— О, всеки Изкупител има личен кодекс. Там е записано всичко за него.

— Ти имаш ли?