Пол Хофман - Петата погибел

Един червясал труп на гарван осигури пера за стрелата, но с гарванови пера се работи трудно и той съсипа най-добрите, докато усвои начина. Правилното им връзване за бамбука се оказа голяма мъка. За такъв резултат Оръжейник-Изкупителят Харт би му смъкнал кожата от бой, но все пак не беше чак толкова зле. Щеше да свърши работа, стига да успееше да се приближи незабелязано. Клайст беше изтощен, жаден, гладен и ядосан. Няколко пробни изстрела облекчиха умората му със смес от творческо задоволство и малко злоба. Но беше оставил разбойниците да се отдалечат прекалено, и изплашен, че ги е изтървал, едва не нахълта в бивака им, укрит сред гъста туфа дървета. Денят бързо гаснеше и му остана време само да обиколи пълзешком половината лагер и да види кое къде е. Изясни къде са четирима от тях, но не видя петия. Залезът го принуди да отложи жадуваното нападение. Би предпочел да пренощува на място, за да не рискува с повторно промъкване на сутринта. Но липсата на петия мъж означаваше, че е по-добре да се оттегли на няколкостотин метра. Положението бе сложно и адски досадно.

Девет часа по-късно, мъчен от убийствено главоболие, той се върна и огледа бивака. Пак имаше само четирима мъже, но липсващият вчера бе тук, а лорд Дънбар не се виждаше. От недоволство, вълнение и страх чуковете в мозъка на Клайст сякаш бяха готови да разбият черепа му, но той не смееше да действа, преди и петимата да се съберат заедно. Най-сетне, някъде около осем, Дънбар изпълзя от един голям храст в края на лагера. Той отиде да уринира настрани и се развика на другите да събират багажа.

Стрелата легна на място, тетивата се обтегна, огромната сила на дясната му ръка и рамото я задържаха така; той си пое дълбоко дъх, после разтвори пръсти. Дънбар изпищя, когато стрелата го улучи в лявото бедро. За три секунди настана мълчание — другите четирима гледаха ококорени.

— Какво? — викна единият.

Втора стрела улучи Джони Хубавеца в устата и той рухна назад, размахвайки ръце. Третият човек хукна да дири прикритие сред дърветата, като се препъваше и подхлъзваше от ужас. Зле насочена стрела го удари в крака. Крещейки от болка, той изкуцука последните няколко метра и изчезна между дърветата. Друг оцелял побягна в обратна посока. Петият човек, почти в средата на лагера, изобщо не помръдна. Клайст се прицели, лъкът изскърца от натоварването и прати стрелата право в гърдите му. Раздаде се страховито пъшкане. Той зареди нова стрела, обтегна грижливо лъка и бързо тръгна към лагера, готов да посрещне всяка нова заплаха. Джони Хубавеца нямаше да му създава проблеми. Коленичилият мъж с клюмнала глава все още пъшкаше, но към всяко вдишване се добавяше странен свистящ звук. Никой не би могъл да го имитира нарочно. И с този нямаше да има проблеми. Само му се искаше звукът да спре. Дънбар лежеше на една страна, ужасно пребледнял и с обезкървени устни.

— Трябваше — тихо каза Дънбар — да те убия, докато можех.

— Трябваше да ме оставиш на мира, докато можеше.

— И ти си прав.

— Някакви оръжия?

— Защо да ти казвам?

— И ти си прав.

Клайст нервно гледаше към дърветата. Положението бе твърде рисковано.

— Тая работа може да отнеме часове. Довърши ме.

— Би трябвало, но е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Защо? Тия двамата не те притесниха.

— Да, но бях ядосан.

— Щом е тъй, разрешавам ти. Довърши ме.

— Твоите хора ще се върнат. Нека те да го направят.

— Това ще е след часове. Ако изобщо се върнат.

— Не ми се иска, разбираш ли?

— Ами стегни се тогава…

Тетивата гръмко изплющя, когато Клайст пусна стрелата почти от упор в гърдите на Дънбар. Очите на разбойника се разшириха, и той продължи да диша още няколко безкрайни секунди. Сетне, за радост и на двамата, всичко свърши.

Зад него коленичилият мъж все още пъшкаше и свистеше. Клайст падна на колене и болезнен спазъм сви гърлото му. Но нямаше какво да повърне. Не беше лесно да се бори със спазмите и да държи дърветата под око. Той остави лъка — трябваха му свободни ръце, за да потърси стария си багаж и да добави нов. Бавно се изправи и изпищя.

На пет метра от него стоеше девойка. Тя го погледна с широко отворени очи, после се хвърли в прегръдките му и избухна в ридания.

— Благодаря ти! Благодаря ти! — хлипаше тя и го прегръщаше като изгубен родител; ръцете й го стискаха с отчаяно облекчение и благодарност. Тя го целуна по устните, след това се притисна към него и впи пръсти в гърба му, сякаш никога нямаше да го пусне. — Ти беше толкова смел, толкова смел.