Пол Хофман - Петата погибел

— Разбира се.

— Много бих искал да го прочета.

— Идеята няма да проработи.

— Може и да проработи. Те са пред прага на смъртта, чака ги вечен ад, където дяволи всеки ден ще ги изкормват с лопата, или ще ги поглъщат живи и ще ги издрискват отново и отново до края на вечността. Спасим ли ги от подобна съдба — това ще е неразривната връзка с мен.

— Те са отцепници. Разяждат всичко като молци и ръжда.

— Ако не са на ниво, ще ги върна за изпълнение на присъдата. Те са обучени мъже, изоставени от всички. Дай ми поне досиетата им. — Кейл се усмихна за пръв път от много време насам. — Всъщност мисля, че тайно си на същото мнение.

— Много добре. Заедно ще прочетем досиетата. После ще видим.

— Разкажи ми за Гуидо Хук.

На вратата се почука и преди да отговорят, влезе един Изкупител, който се поклони раболепно на Боско и пусна дебела папка в кутията с надпис „ВХОДЯЩИ“. После пак се поклони и излезе.

— Хук — каза Боско — ми е досаден и няма как да ти бъде полезен.

— Искам да знам за него.

— Защо?

— Предчувствие. Освен това мислех, че трябва да знам всичко.

— Всичко? Виж тая папка, която донесе Нотил. Това е резултат само от един ден работа — и то не твърде усърдна. Придържай се към онова, което умееш.

— Разкажи ми.

— Добре. Хук е многознайко, които си мисли, че може да разбере света чрез съчинения по аритметика. Велик изобретател на механизми. Гений, какъвто рядко се среща, но твърде често си пъха носа, където не му е работа. В продължение на десет години не го закачах, защото се възхищавам от ума му. Но неговото твърдение за Луната противоречеше на папата. Предупредих го да си върви и му казах, че Хансе може да го наеме. Докато бях в Мемфис, той замина за Фрей Бентос, но преди да хване кораб, хората на Гант го заловиха.

— Защо не го отведоха в Щутгарт?

— Защото там нямаше аз да отговарям за него. Сега трябва да го превърна в Символ Верую, или открито да не се подчиня на папската воля.

— Но ти каза, че папата греши.

— Нарочно се правиш на глупав.

— Какви механизми?

— Богохулни.

— Защо?

— Машина за летене — ако Бог е искал да летим, щеше да ни даде крила. Каруца с железен корпус — ако Бог смяташе, че ни трябва броня, щяхме да се раждаме с люспи. И не че ме интересува, но май е измислил машина за извличане на слънчева светлина от краставиците. Повечето му чертежи са чиста фантазия. Неговите идеи за летящ хопиокоптер са празни приказки. Това чудо не може да се движи и по земята, камо ли да хвърчи във въздуха. Но използвах негов проект за шлюз на източния канал.

— Ако Бог е искал да има шлюзове, нямаше ли да повели водата да тече нагоре?

Боско не се хвана на въдицата.

— Ако искаш да знаеш за него, прочети досието му. Така или иначе, вече е мъртъв.

Клайст бе принуден да се мотае наоколо до следващия ден, когато лорд Дънбар и хората му си тръгнаха и той успя да прибере ножа си от къпинака. После грижливо обмисли какво да прави. Макар и злопаметен, той не държеше на отмъщението — то бе опасно, а Клайст не си падаше по рисковете. От друга страна, намираше се сред някакъв скапан пущинак, без кон, без багаж, без пари и почти без дрехи. В крайна сметка реши да следва разбойниците, но през следващите три дни неведнъж се запита дали не е сбъркал. Мъчеха го студ и глад. Той беше свикнал с това, но макар наоколо да имаше доста зеленина, не откри нито една локва. Жаждата бързо отнема силите, а загубеше ли следите на Дънбар, с него бе свършено. Провървя му в едно: намери малко бамбук — тъничък, но все пак вършеше работа. Може би. Отряза едно стъбло с дължина метър и половина и десетина по-тънки, после побърза да догони бандата. По някое време се натъкна на малко езерце със зеленикавокафява вода и реши да рискува. Беше пил и по-лоша, но рядко. Един час преди залез-слънце хората на Дънбар спряха, и Клайст бързо се хвана на работа в гаснещата светлина. Бамбукът беше още зелен, тъй че лесно можеше да се нацепи на тънки нишки, от които да се сплете тетива. После той разцепи бамбука на три пръта, всеки по-къс от предишния. Докато се стъмни, вече ги беше привързал един върху друг като ресор на каруца. Спа малко и неспокойно. На другия ден започна работа още щом се развидели, последва ги, когато тръгнаха, и довърши лъка, когато спряха за два часа по пладне. Искаше му се да извие краищата за повече мощност, но нямаше време — процесът бе сложен. Слънцето го измъчваше с жажда, но макар да пресушаваше тялото му, същото ставаше и с лъка — той изсъхна напълно и връзките се стегнаха като желязо. Кремък се намираше в изобилие и му трябваха само десет минути, за да направи връх за стрела.