Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Оливър е шеф на Брандън? — запита Клеър.

— Шеф? — Амели се замисли и кимна. — Да. Точно така. Нито аз командвам Оливър, нито той — мен. Докато не разкрие тайните ми, той не може да ме измести от властта в Морганвил и не може да създаде свои последователи, които да победят моите. Ние сме с равни сили.

Шейн погледна книгата в ръката си.

— И това ще промени нещата.

— Да — каза тя тихо. — Накрая тази книга щеше да унищожи всички. И вампирите, и хората. Задължена съм ви и ще се отплатя, доколкото ми позволят обстоятелствата.

Шейн потъна в мъчително колебание, после погледна Ева. Тя кимна. И Клеър кимна, когато той потърси одобрението й, и после вдигна книгата.

— Майкъл? — каза той. — Да или не? — След един дълъг миг, въздъхна. — Предполагам, че това е „да“. Е, всичко, което ще вбеси Оливър, е добро дело, затова… — Той я подаде на Амели.

Тя не се пресегна да я вземе.

— Разбирате, че щом приключим, връщане няма — каза с непоколебим и студен поглед. — Вашата Стъклена къща ще остане, но вие сте неразделно свързани. Никой вече не може да напусне Морганвил. Няма да рискувам да загубя власт над знанията ви.

— Да, но пък, ако заминем сега, ще ни изпекат, нали? — Шейн продължаваше да държи книгата. — Вземи я. Оливър бе прав за едно — за нас тя означава само смърт.

— Напротив — каза Амели и бледите й бели пръсти я поеха от него. — Всъщност, тя е вашето спасение.

Изправи се, огледа стаята и въздъхна.

— Това място ми липсва. Мисля, че и аз му липсвам. Някой ден ще се върна.

Амели натисна скрития в канапето механизъм за вратата и без да продума, си тръгна.

— Хей, ами полицаите? — попита Шейн. — Да не говорим и за всички ония, които се опитаха да ни убият днес.

— Оливър ги командва. Ще дам да се разбере, че не бива да ви безпокоят. Но и вие повече не трябва да нарушавате реда. Ако го направите, и то по ваша вина, ще съм принудена да преразгледам решението си. А това би било твърде неблагоприятно. — Тя му се усмихна широко, като показа зъбите си. — Сбогом, деца. В бъдеще се грижете по-добре за къщата.

Двамата вампири охранители тръгнаха с нея, пушек и тишина. Не се чу шум и по стълбите. Клеър преглътна.

— Ъъъ… какво направихме току-що? — попита тя.

— Единственото, което можехме — отговори Шейн: — Ще проверя улицата.

Накрая всички заедно тръгнаха към долния етаж — Шейн с бухалката, Ева с ножа, който Дженифър бе оставила, а Клеър въоръжена с един крак от счупен стол със заострен край. Къщата бе безлюдна. Предната врата бе останала отворена, а на улицата полицейските коли потегляха, заобикаляйки големия черен кадилак. Една лимузина също потегляше. Тъмните стъкла на прозорците хвърляха заслепяващи отблясъци от слънчева светлина.

Само за секунди всичко свърши. Никакви коли, никакви вампири, наоколо нямаше никой. Никаква Моника. Никакъв Ричард. Никакъв Оливър.

— Мамка му! — изруга Шейн. Стоеше на верандата и гледаше какво виси до звънеца. Бе черна лакирана табелка със символ на нея. Същият символ от корицата, която даде на Оливър. — Нима тя е написала и проклетата книга?

— Обзалагам се, че го е направила, за да се подсигури — каза Ева. — Убедена бях, че съм виждала знака. Има го на кладенеца в центъра на града. Това е знакът на Основателя.

— Тя е Основателя — каза Шейн.

— Е все някой трябва да е.

— Да, но предполагах, че този някой е мъртъв.

— Ами на практика — рече Клеър, — Основателя е мъртъв.

Това разсмя Шейн, Ева изсумтя, а после Шейн преметна ръка през рамото на Клеър.

— Още ли смяташ да напуснеш колежа? — попита той.

— Не и ако не мога да напусна града. — Клеър се плесна по челото. — О, боже! Не мога да напусна града. Никога не мога да го напусна. Ами следването? Калифорнийския технически? Ами родителите ми?

Шейн я целуна по челото.

— Проблеми на утрешния ден — каза той. — На този етап смятам да се радваме, че има утрешен ден.

Ева затвори входната врата. Тя пак се отвори от вятъра.

— Май ни трябва нова.

— Май ни трябва магазина за строителни материали и домашни потреби.

— В този магазин продават ли и колове? — попита Клеър. Шейн и Ева я погледнаха стъписани. — Тъп въпрос. Забравете.

При всичките счупени мебели, разбит прозорец, предна и задна врата, почистването им отне почти цял ден, а изнесоха и съсипания дюшек на Клеър на тротоара. Тъкмо щяха да седнат да вечерят, когато слънцето залезе зад хоризонта и Клеър чу едно тяло да тупва на пода, после как някой се опитва да повръща.