Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Ева изглеждаше объркана.

— Да? Не? О, може би. Казва, може би.

— „Може би“ не ни устройва. — Шейн отвори вратата към стаята на Ева и грабна черното одеяло от леглото. — Одеяла, кърпи, каквото и да е, вкарайте ги в банята и ги намокрете обилно. А, и освободете Миранда. После можем да я мразим.

Клеър изрита стола изпод дръжката на вратата. Тя се отвори и Миранда се показа задавена от кашлица. Само ги погледна и хукна към стълбите.

— Дрехите ми! — извика Ева и грабна много закачалки с дрехи, после хукна към стаята на Майкъл и ги струпа на куп.

— Не се разсейвай, Ева! — извика Шейн. Бе пуснал водата да тече във ваната и след секунди се върна, като влачеше подгизналия вързоп. — Дръпни се.

Отвори с ритник вратата и Клеър видя пламъците да поглъщат завесите и да се издигат към тавана. Леглото й също бе в пламъци. Изглежда точно там Моника бе подпалила пожара.

— Внимавай! — извика тя и се поколеба, докато наблюдаваше как Шейн смъкна завесите, метна мокрото одеяло върху леглото й и започна да гаси пламъците.

— Не стой там! — каза той. — Одеяла, кърпи, вода! Давай!

Тя хукна.

Цялата къща вонеше на дим и изгорени дюшеци, но като цяло можеше и да е по-лошо. В стаята на Клеър бе пълен хаос, а леглото и завесите бяха напълно съсипани. Виждаха се изгорели части от пода и поражения от дима по тавана.

Тишина.

Шейн хвърли още вода върху дюшека, който вече бе съвсем подгизнал, и се свлече на пода до стената при Ева и Клеър.

— Сигурно се чудят защо вече не пищим в пламъците — подхвърли Ева. — Искам да кажа, логично е.

— Иди да погледнеш.

— Ти иди. Прекарах тежка нощ.

Клеър въздъхна, стана и отиде до здравия прозорец в другия край на стаята. Не видя нищо. Очевидно нямаше вампири, защото слънцето ярко грееше, но нямаше и подлизурковци — човеци.

— Може би са отпред — предположи тя.

В тишината съвсем ясно чу звънеца на входната врата.

— Стига бе — възкликна Шейн. — Да не сте поръчали пица? Браво! Умирам от глад.

— Ти си откачил — озъби се Ева.

— Да, защото съм гладен.

На долния етаж се чу трясък и усмивката на Шейн се стопи. Очите му потъмняха и погледът му се напрегна.

— Е, май бяхме до тук, предполагам — каза той. — Съжалявам. Последна битка да удържим крепостта.

Ева го прегърна и не каза нищо. Клеър отиде до тях и прегърна всеки поотделно, Шейн бе втори, та прегръдката с него да е по-продължителна. Нямаше много време, защото чу стъпки по стълбите и усети силен полъх наоколо си. Майкъл още бе при тях. Може би това бе неговата прегръдка.

— Да не се разделяме — чу да шепти Ева в ухото й.

Кимна и я хвана за ръка. Шейн излезе отпред, вече й бе известно, че той постъпва така. Грабна бейзболната бухалка, която бе донесъл от дъното на коридора, и се приготви.

— Няма да ти потрябва — каза тих сдържан глас от коридора. — Ти сигурно си Шейн. Здравейте. Казвам се Амели.

Клеър възкликна и надникна зад широките му рамене. Бе русата вампирка от църквата, която изглеждаше спокойна и хладнокръвна, застанала пред тях със скръстени ръце.

— Остави това — каза Амели. — Уверявам те, няма да ти потрябва.

Тя се обърна и изчезна от вратата. Тримата се спогледаха.

„Замина ли си?“ — попита Ева безмълвно. Шейн се прокрадна до вратата и погледна навън, после поклати глава. „Какво прави?“

Това стана ясно само след миг, когато се чу леко щракване и в ламперията на другия край се видя отвор.

Амели отвори скритата врата и се качи по стълбите.

— Мисля, че имате въпроси — каза тя от горе. — Всъщност и аз имам няколко, затова би било благоразумно да се изслушаме. Ако ли не, можете да си вървите, разбира се, но трябва да ви предупредя, че Оливър не е доволен. А когато Оливър не е доволен, има склонност към детински отмъщения. Вие, както се казва, още не сте излезли от гората, малките ми.

— Да гласуваме — каза Шейн. — Аз съм да си тръгнем.

— Оставаме — рече Ева. — Знаеш, че бягството няма да ни спаси. Поне да чуем какво има да каже.

И двамата погледнаха Клеър.

— Имам право на глас? — изненадана попита тя.

— Защо да нямаш? Плащаш наем.

— О, така ли? — Не й се наложи да мисли по въпроса. — Днес тя ми спаси живота. Не смятам, че… е, може би е лоша, но знаете ли, не чак толкова. Предлагам да я изслушаме.

Шейн сви рамене.

— Както искате. След вас, моля!

Амели се бе настанила в старинното викторианско канапе. В стаята имаше още двама вампири, които бяха облечени в тъмни костюми и стояха тихо в ъгъла. Клеър преглътна с мъка и не се поддаде на желанието да промени мнението си. Амели й се усмихна едва забележимо и изискано посочи стола до канапето.