Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Погледна към счупения прозорец. Навън, над хоризонта се прокрадваше тънка ивица слънчева светлина и небето бе станало тъмносиньо сивкаво.

— Майкъл! — изтърси тя. — О, боже!

Тя остави Ева и изтича в коридора. Шейн току-що излизаше от стаята си и тръскаше дясната си ръка. Кокалчетата му бяха покрити с кръв.

— Къде е Майкъл? — извика тя.

— На долния етаж — отговори той. — Какво, по дяволите, е това?

С ужас Клеър осъзна, че още държи кичур от отрязаната коса на Миранда. Направи гримаса и го хвърли, после изтръска ръката си, за да се отърве от полепналите косми.

— По-добре да не знаеш. О, между другото, Миранда е затворена в дрешника на Ева.

— Е, едно хубаво нещо да чуя. Съжалявам, но това хлапе не ми харесва.

— И аз не си падам по нея — призна Клеър. — Хайде, трябва да отидем при Майкъл.

— Повярвай, той се справя чудесно и без нас.

— Не е вярно — каза тя мрачно. — Слънцето изгрява.

За миг Шейн не схвана, но после се усети. Хукна преди тя да му извика да я изчака.

Стигна до основата на стълбите секунди след него и го видя да препуска към мястото, където Майкъл хващаше друг натрапник, вероятно човек, който бе проникнал в къщата през счупената предна врата.

— Не ми трябвате! — извика им той и запрати типа на огромно разстояние. — Качете се на горния етаж. Шейн, покажи й къде.

Шейн не му обърна внимание, втурна се край него и излезе в коридора. Пазеше предната врата. Майкъл го последва и бе облян от утринната светлина, която струеше през задния прозорец.

Извърна се и погледна към светлината, после безмълвно погледна Клеър. Тя видя откровения страх в очите му.

— Не! — извика той. — Не сега!

Бе й напълно ясно, че не може да каже или да направи нещо да помогне.

— Колко…?

Ужасеното изражение на лицето му почти отговори на въпроса й, но той все пак каза:

— Пет минути. Може и по-малко. По дяволите!

Вампирите сякаш знаеха това, защото се чу тракане по прозореца зад етажерката, която го закриваше. Етажерката обезпокоително се клатеше напред-назад, после се наклони опасно напред. Майкъл се озова между нея и пода, хвана я и я върна на мястото й, после я подпря отново с дивана.

— Назад! — заповяда й Майкъл и тя се оттегли към стълбите. Чуваше, че Шейн пак се бие в коридора. — Клеър, ти и Ева трябва да намерите начин да залостите всичко. Да го запечатате! Не позволявайте на Шейн…

Не бе сигурна какво щеше да каже, защото тъкмо тогава изстена и се преви и тя разбра, че са го загубили. Изглеждаше все по-блед. Превърна се в мъгла. Изчезна със затихващ вик.

Ева тичешком спря до нея с широко отворени очи.

— Изчезна — прошепна тя, сякаш не можеше да повярва. — Напусна ни.

— Няма как да го избегне. — Клеър я хвана за ръка. — Хайде, Ева, да завлечем библиотечния шкаф до вратата. Трябва да го залостим там.

Ева вцепенено кимна. Сякаш цялата й борбеност я бе напуснала и Клеър знаеше защо. Каква надежда й оставаше сега? Майкъл се оправяше с нещата, но без него?

— Помогни ми — каза тя на Ева и имаше предвид с всичко, с което може.

Ева й се усмихна леко и стисна пръстите й:

— Да, разбира се.

Тримата успяха да залостят предната врата доста здраво, като сложиха библиотечния шкаф и го подсилиха с още два, поставени под ъгъл. Спогледаха се — изпотени, задъхани и изплашени.

Стана тихо. Неестествено тихо.

— Е? — Ева погледна зад ъгъла. — Не виждам нищо.

— Можеш ли да отидеш в тайния килер до кухнята? — попита Клеър. — Не чувам никого…

— Твърде рисковано е — каза Шейн. Той грабна телефона от струпаната в безпорядък купчина и започна да набира, после го пусна. — Прерязали са кабела.

Ева извади мобилния си телефон от калъфа на колана. Шейн го грабна, провери сигнала и вдигна ръка победоносно.

— Хайде — промърмори той, като крачеше и напрегнато слушаше. — Вдигни, вдигни, вдигни…

Спря внезапно.

— Татко? — О, по дяволите, телефонният секретар. — Татко, слушай, ако получиш това съобщение, Шейн е. Аз съм в къщата на Майкъл Глас в Морганвил и ми трябва операция страх и ужас , човече, ела веднага. Знаеш защо.

Затвори телефона и го хвърли на Ева.

— На горния етаж, и двете! Влезте в тайната стая. Майкъл? Тук ли си?

Клеър потръпна от внезапен хладен полъх.

— Тук е.

— Наглеждай ги — каза Шейн. — Аз… имам план. — Каза го така, сякаш и за него бе изненада. — Момичета. На горния етаж. Веднага!

— Но…

— Марш! — от Майкъл се бе научил да крещи заповеди и това вършеше работа, защото Клеър вече вървеше към стълбите без желание. Студеният полъх остана наоколо и тя видя и Ева да потръпва.