Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Майкъл кимна.

— Тогава какво правим?

— Разменяме книгата — отвърна Клеър. Всички я погледнаха. — Какво? И без това щях да го направя. В замяна на някои неща.

— Какви например? — запита удивен Майкъл.

— Например, Брандън да освободи Шейн от сделката. А Моника и откачалките й да ме оставят на мира. И… защита за общежитията в студентския град, така че студентите да са в безопасност. — Тя се изчерви, защото всички я бяха зяпнали, сякаш я виждат за пръв път. — Оливър така разбра за книгата. Аз издъних работата. Опитвах се да сключа сделка, но го смятах, нали разбирате, за свестен човек, който може да помогне. Не знаех, че е от вампирите.

— О, той не е един от тях — каза Майкъл. — Той е въплъщение на всички тях.

Шейн се намръщи.

— А ти откъде знаеш?

— Защото в известен смисъл и аз съм от тях — отговори Майкъл. — И нещо в мен ме кара да изпълнявам заповедите му.

— Но част от теб не го слуша, нали? — осмели се да каже Ева.

— Не, но той определено командва парада.

Шейн стана и отиде до прозореца, дръпна завесата и погледна навън.

— Тия не се шегуват!

— Какво виждаш?

— Стълпотворение от вампири, човече. Ела да видиш.

Майкъл отиде до прозореца, после и Ева се приближи. Когато и Клеър се мушна между тях, ахна, защото навън се виждаха десетки силуети, всички прави или седнали, но вторачени в къщата. Неестествено тихи. Ева се втурна към друг прозорец.

— И тук е така — извика тя. — Чакайте!

— Шейн — каза Майкъл и посочи с глава към Ева. Шейн хукна след нея. — До тук с плана да се измъкнем тихомълком. Ще прекараме нощта тук. Повечето от тях ще трябва да се изпарят през деня. Тези, които останат, няма да могат да стоят на слънце, надявам се, така че може би ще имаме повече възможности.

— Майкъл… — На Клеър й се плачеше. — Не знаех. Мислех, че правя нещо добро. Наистина.

Той я прегърна.

— Знам. Не си виновна. Може би идеята е била глупава, но поне е мила. — Целуна я по бузата. — По-добре си почини. Ако чуеш гласове, опитай да не им обръщаш внимание. Ще ни подложат на изпитание.

Тя кимна.

— Какво ще правим?

— Не знам — каза той тихо. — Но ще измислим нещо.

Клеър се сви в единия край на дивана и се зави с одеялото, Ева зае другия. На никого не му се прибираше в стаята му. Шейн крачеше напред-назад, като разговаряше шепнешком с Майкъл, който нито веднъж не си взе китарата. И двамата изглеждаха напрегнати. Готови за всичко.

Клеър не искаше да заспива — мислеше, че е твърде изплашена да заспи, но накрая се унесе, а нощта се изтърколи към зазоряване. Чу да й шепнат гласове — Майкъл, помисли си тя, после Шейн. „Стани — казваха те, — стани и отвори вратата. Отвори прозореца. Пусни ни вътре. Можем да ви помогнем, ако ни пуснете.“

Хлипаше насън, изпотена и поболяна, и усети ръката на Шейн на челото си.

— Клеър. — Тя отвори очи и видя, че седи до нея. Изглеждаше уморен. — Сънуваш кошмари.

— Де да бяха само сън! — промърмори тя, опита се да преглътне и откри, че изгаря от жажда. Усещаше, че я тресе и е отмаляла. Тъкмо сега ли намери да хване грип!

— Майкъл! — Гласът на Оливър се дочу слабо от входната врата. — Трябва да видиш нещо, момчето ми. Погледни през прозорците!

— Това е капан — каза Шейн веднага и се протегна да сграбчи Майкъл за ръката, когато той мина край него. — Не отивай, човече.

— И какво ще направи? Ще ми се плези ли?

— Ако започнеш да изпълняваш, каквото ти каже, трудно ще спреш. Просто не го прави.

Майкъл се замисли за няколко секунди, после се отскубна и отиде до прозорците.

Погледна навън и се намръщи. Червени и сини светлини проблясваха по стъклата и се отразяваха върху кожата му.

— Какво става? — попита Клеър и стана.

— Сериозно, хора. Престанете да играете по свирката им!

— Полиция — каза Майкъл. Бе объркан и стреснат. — Отцепили са цялата улица. Евакуират хората.

— Какви хора? Вампирите? — Ева искаше да разбере. И тя се подреди на прозореца.

— Шшт — обади се Шейн сърдито. — Хубаво. Не ме слушайте. Ако някой вампир ви нареди да скочите от скала…

— Евакуират квартала — каза Майкъл. — Отървават се от свидетели.

— О, по дяволите! — изруга Шейн, скочи и протегна шия да погледне през рамото на Клеър. — Колко точно сме загазили?

— Ами, полицаите не са вампири. Защитата няма да им попречи да влязат.

Докато Клеър гледаше, към шестте полицейски коли с пуснати кървавочервени и сини светлини се присъединиха два дълги камиона на пожарната. По един от двете страни на улицата.