Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Ева! — извика Майкъл и го повлече за единия крак по коридора към вратата. — Отмени поканата си! Веднага! — Сега Оливър се съпротивляваше яростно, като оставяше дълги драскотини от ноктите си по пода, ръмжеше и се опитваше да се освободи. — ЕВА!

Шейн се спусна към Ева, изправи я на крака и здраво я разтърси. Това не подейства. Тя просто гледаше в пространството пред себе си с безизразно лице.

Клеър отмести Шейн и здраво зашлеви Ева.

Ева изпищя, хвана се за ударената буза и примигна.

— Хей, какво става, по дяволите? — После погледна към дъното на коридора, където се водеше ожесточената битка и зяпна от изумление.

— Ева! — извика пак Майкъл. — Поканата! Оттегли я веднага!

— Но аз не… — Ева мигом спря да възразява. — Ей, Оливър! Измитай се от къщата ни!

Оливър застина неподвижен, като мъртвец. Майкъл го хвана за ръката и крака, вдигна го и го изхвърли навън в мрака. Клеър чу как тялото му тупна на тротоара, чу го да ругае, докато се изправя на крака и се връща до вратата.

Силна вълна го отхвърли от нея.

— Не си добре дошъл — процеди Майкъл. Имаше рана на лицето, от която отстрани на врата му се стичаше гъста струйка, и дишаше тежко. — И между другото, Ева напуска.

Той затръшна вратата в изкривеното лице на Оливър и разтреперан се свлече на пода до вратата. Вече не изглеждаше толкова всемогъщ. Изглеждаше ужасен.

— Майкъл? — попита Ева задъхано. — Добре ли си?

— Превъзходно — каза той и се изправи. — Ева, стой далеч от вратата. Той успя да те омагьоса веднъж, може пак да го направи. Клеър! Ти също. Стой далеч от вратата. — Сграбчи я за ръката и я поведе по коридора, който бе в пълен хаос, подът надран, стените ожулени и също надрани — и я бутна да седне на дивана. — Клеър!

— Ъъъ… да? — Нещата се развиваха прекалено бързо. Не знаеше какво очаква да чуе той.

— Книгата!

— О, да. Ами… виж, на онзи етаж в библиотеката, където проверяват книгите, а професор Уилсън крадеше книги и…

Той вдигна ръка и я спря.

— У теб ли е книгата?

— Да.

— Моля те кажи, че не си я донесла тук.

Тя примигна.

— Всъщност, донесох я.

Майкъл седна на фотьойла, наведе се напред и зарови глава в ръцете си.

— Мили боже, Исусе Христе! Не ти ли прави впечатление какво се случва в този град? Наистина ли книгата е у теб?

— Така мисля.

Стана и тръгна да я донесе, но той вдигна глава и я хвана за китката, когато минаваше край него.

— Не! Да си стои, където е. Колкото по-малко знаем, толкова по-добре. Трябва да измислим какво да правим, защото Оливър не се шегува. Не би дошъл тук, ако не възнамеряваше да ни убие за тази книга. Всъщност пое голям риск. Той знае колко мощна е защитата на къщата.

— Ти затова ли успя да го победиш? — поинтересува се Шейн. — Защото, както знаеш, аз съм най-добрият ти приятел, но ти не си такъв звяр, човече.

— Благодаря, задник такъв. Да, аз съм част от къщата, което означава, че мога да ползвам всичко, което къщата предлага. Защитата е силна. Много силна.

— Полезна информация. Какъв е планът?

Майкъл пое дълбоко въздух, после издиша.

— Чакаме да настъпи денят — каза той. — Ева, виждала ли си някога Оливър навън през деня?

— Хм… — тя напрегнато се замисли. — Не. Повечето време прекарва в офиса или зад бара, но стои далеч от прозорците. Не мислех, че вампирите са будни през деня.

Клеър се сети за църквата, където се бе скрила, когато Моника я преследваше, и за елегантната древна старица, която седеше на пейката.

— Мисля, че могат да останат будни, ако са стари — каза тя. — Той сигурно е много стар.

— Това не ме интересува, няма да ни победи — отсече Шейн. — Чакаме да съмне и извеждаме от тук Клеър с книгата.

— Тя не може да се прибере вкъщи. Първо там ще я потърсят — каза Ева.

Клеър се втрещи.

— Ами родителите ми? Какво ще стане с родителите ми?

Секунда-две всички мълчаха, после Шейн отиде и седна до нея.

— Мислиш ли, че ще ни обърнат внимание, ако им кажем истината?

— Какво, за Морганвил? За вампирите? — Тя се засмя и смехът й прозвуча истерично. — Майтап ли си правите? Никога няма да повярват.

— Освен това — каза Ева, седна от другата й страна и я хвана за ръка, — дори да ги убедиш, те ще забравят всичко, щом напуснат града. Трудно е да си предпазлив, когато не си спомняш, че те преследват.

— О, да — съгласи се Шейн. — Добре тогава. Изключваме бягството, първо, защото не можем да хвърлим родителите на Клеър на вълците вампири, нали?

Майкъл и Ева кимнаха.

— Същото важи и за Клеър. Дори да я изведем от града, тя ще забрави защо бяга. Ще я хванат.