Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Тя леко кимна. Шейн свали краката си от дивана и седна, като я наблюдаваше, опрял лакти на коленете, а ръцете му свободно се полюшваха. Косата му бе кестенява, подстригана на неравни пластове, което не успяваше да му придаде напълно пънкарски вид. Бе по-голям, поне по-голям от нея. Осемнайсет? Готино момче, високо, при това. И достатъчно едро, за да я накара да се почувства по-дребна от обикновено. Остана с впечатление, че очите му са кафяви, но не смееше да задържи погледа си върху тях за повече от секунда.

— Предполагам, ще ми кажеш, че другото маце изглежда по-зле — каза Шейн.

Тя поклати глава отрицателно и потрепна, защото от движението я заболя още повече.

— Не, аз. Хм, а ти как позна, че е…?

— Мацка? Лесно. При твоя ръст, ако момче те бе ударило толкова силно, че да остави подобна синина, сигурно щеше да си в болница. Как стана? Не приличаш на човек, който си търси белята.

Почувства, че може би трябва да се обиди от тези думи, но, честно казано, цялата работа й приличаше на някакъв странен сън. Може би изобщо не се бе свестила. Може би лежеше в кома в болница, а Шейн беше нейната версия на Чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата“.

— Аз съм Клеър — каза тя и тромаво помаха. — Здравей.

Той кимна към едно кожено кресло. Тя се настани, краката й висяха, и почувства, че я обзема странно облекчение. Почувства се като у дома си, въпреки че не бе така, и бе започнала да мисли, че няма как да стане. Не й бе мястото тук. Всъщност, не че можеше да си представи на кого му е мястото тук.

— Искаш ли нещо? — изведнъж запита Шейн. — Кола, може би? Чили? Билет обратно за дома?

— Кола — каза тя и изненадващо добави, — и чили.

— Страхотен избор. Мое дело. Чилито, не колата. — Той се надигна от дивана, и, доста отпуснато за ръста си, зашляпа бос към кухнята, където Ева бе отишла. Клеър чуваше приглушените им гласове, докато те разговаряха, и се отпусна, бавно и постепенно, в меката прегръдка на стола. Досега не бе забелязала, че в къщата бе прохладно, и лениво въртящият се вентилатор на тавана облъхваше с хладен въздух пламналото й от болка лице. Беше й приятно.

Отвори очи при шума от шляпащите обувки на Ева, която се върна в стаята. Носеше поднос с бутилка кока-кола, купа, лъжица и пакет с лед. Тя постави подноса на масичката за кафе и я бутна с крак към Клеър.

— Първо леда — каза. — Не се знае какво слага Шейн в чилито. Бъди предпазлива.

Шейн се върна и се пльосна отново на дивана, като отпиваше от своята бутилка с газирана вода. Ева му отправи раздразнен поглед.

— Да бе, благодаря, че донесе и на мен. — Черният грим подчерта гримасата й. — Тъпанар.

— Не бях сигурен дали не искаш да го поръся с малко прах за зомбита, или нещо такова. Ако случайно тази седмица ядеш.

— Тъпанар. Хайде, яж, аз сама ще си взема.

Клеър взе лъжицата и внимателно опита от чилито, което бе гъсто, мазно и пикантно, с доста чесън. Всъщност бе вкусно. Бе свикнала с храната в стола, а тази бе… лелее. Не беше като нея. Шейн я наблюдаваше с повдигнати вежди, докато тя нагъваше чилито.

— Вкусно е — промърмори Клеър. Той лениво козирува. Докато тя преполови купичката, Ева се върна с поднос за себе си, който тръсна на другия край на масичката. Седна на пода, кръстоса крака и започна да се храни.

— Не е зле — каза най-после. — Поне тоя път не си сложил от оня сос „О, боже!“

— За себе си направих с него — отговори Шейн. — В хладилника върху кутията има лепенка с надпис „Внимание: биориск“, така че не се оплаквай, ако се подлютиш. Къде намери заблудената овца?

— Пред къщата. Дошла е да види стаята.

— И първо си я набила, за да се увериш, че е издръжлива.

— Цуни ме, майсторе на чили.

— Не й обръщай внимание — обърна се той към Клеър. — Мрази работните дни. Страхува се да не хване тен от слънцето.

— Да бе, а Шейн просто мрази работата. Та как се казваш?

Клеър понечи да отговори, но Шейн я изпревари, очевидно доволен да си го върне на съквартирантката.

— Клеър. Ама ти дори не си я питала? И една мацка я пребила. Някаква мръсница в общежитието. Знаеш го що за място е.

Те се спогледаха. Продължително. Ева се обърна към Клеър.

— Вярно ли е? Пребили са те в общежитието?

Тя кимна, като бързо напъха храна в устата си, за да не може да отговори.

— Е, това минава всички граници. Нищо чудно, че търсиш квартира.

Последва ново кимване.

— Не си взела много багаж.

— Нямам много — каза тя. — Само книгите и още няколко неща в стаята ми. Но не искам да се връщам за тях. Не и тази вечер.