Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Казвам се Ева — каза момичето и се усмихна. Имаше мила, странна усмивка, която накара Клеър да се засмее на шеговитата й забележка. — Да бе, представи си, наистина са ме кръстили така. Сякаш са знаели какво ще излезе от мен. — Усмивката й изчезна и тя огледа по-внимателно лицето на Клеър. — Лелее! Боже, хубаво са ти насинили окото. Кой те удари?

— Никой — отговори веднага Клеър, без да се замисля, макар да бе абсолютно сигурна, че нямаше начин Ева, с готическия вид, да е приятелка с превзетата Моника. — Просто злополука.

— Да бе, — съгласи се тихо Ева. — И на мен са ми се случвали такива злополуки, да попадам на юмруци и тем подобни. Както казах, аз съм си непохватна. Добре ли си? Трябва ли ти лекар или нещо друго? Мога да те закарам.

Тя посочи към улицата и Клеър осъзна, че докато горко бе ридала, една стара трошка — черен кадилак, който си имаше и перки на задния капак, бе паркиран до бордюра. На огледалото висеше череп с весел вид и Клеър бе сигурна, че задната броня е облепена със стикери на никому неизвестни банди.

Ева вече й харесваше.

— Не — каза и ядосано избърса очи с опакото на ръката. — Виж, съжалявам. Имах ужасен ден. Дойдох да питам за стаята, но…

— А, да, стаята. — Ева щракна с пръсти, сякаш бе забравила за това, и подскочи няколко пъти въодушевено. — Чудесно! Дойдох си през почивката, работя в „Комън граундс“, кафенето, знаеш ли го?… А Майкъл няма скоро да стане, но ти може да влезеш и да разгледаш къщата, ако искаш. Не знам дали Шейн е тук, но…

— Не знам дали трябва…

— Трябва. Наистина трябва. — Ева направи гримаса. — Не можеш да си представиш какви нещастници се опитват да се намъкнат. Сериозно говоря. Откачалки. Ти си първият нормален човек досега и Майкъл ще ми срита задника, ако те оставя да си идеш, без дори да се опитам да се спазарим.

Клеър примигна. Някак си смяташе, че тя трябва да им се моли да я вземат, а и „нормална“? Ева я смяташе за нормална?

— Разбира се — чу се да казва. — Да, бих искала.

Ева грабна раницата й и я метна на рамо върху черната си чанта с форма на ковчег и със сребристи елементи за украса.

— Ела с мен. — И припна по алеята до великолепната предна веранда в южен готически стил, за да отключи вратата.

Отблизо къщата изглеждаше стара, но не и порутена, по-скоро овехтяла, прецени Клеър. Би могла да се боядиса тук-там, и железните столове можеха да се боядисат. Предната врата всъщност бе двойна, с голям витраж в горната част.

— Ехо — извика Ева и тръшна раницата на Клеър на масата в коридора, до нея остави и чантата си, а ключовете сложи в пепелник с вид на антика с желязна маймуна на дръжката. — Съквартиранти! Дойде жив човек.

Докато вратата се затваряше с трясък зад гърба й, на Клеър й хрумна, че тези думи могат да се тълкуват по няколко начина, един от тях бе в духа на „Тексаско клане“, а това не бе добре. Спря да се движи, замръзна на мястото си и се огледа.

Поне във вътрешността на къщата нямаше нищо отявлено страховито. Много дърво, чисто и обикновено. По ъглите имаше паднала боя, очевидно в къщата се живее много отдавна. Миришеше на препарат с лимон и… на чили.

— Ехо! — пак извика Ева и затропа с тежките си обувки по коридора. Той завършваше с врата към по-голяма стая, където Клеър забеляза големи кожени канапета и рафтове с книги като в истински дом. Може би така изглеждаха квартирите извън студентския град. Ако е така, това е много по-добре от живота в общежитието. — Шейн, надушвам чилито, знам, че си тук! Извади си слушалките от ушите!

А и просто не можеше да си представи „Тексаско клане“ да се случва в такава стая. Това бе добре. Или пък съквартиранти серийни убийци да се занимават с нещо толкова обикновено като готвене на чили. Вкусно чили, ако се съди по миризмата. С… чесън?

Направи колебливо няколко крачки в коридора. Стъпките на Ева се чуваха откъм друга стая, може би от кухнята. В къщата бе много тихо. Нищо не се появи да я изплаши и Клеър продължи, като пристъпваше внимателно, и стигна чак до голямата стая.

Едно момче, което се бе излегнало на дивана, както само момчетата правят, се прозя и седна, като разтриваше главата си. Когато Клеър отвори уста — дали да поздрави, или да извика за помощ, не бе сигурна — той я остави безмълвна и изненадана, като й се ухили и сложи пръст на устните си, за да й подскаже да мълчи.

— Хей — прошепна той. — Аз съм Шейн. Как е? — Примигна няколко пъти и без да промени изражението си, каза: — Леле, ама че гадно ти е насинено окото. Боли, нали?