Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Добре ли си? — запита я Ерика, като безпомощно размахваше ръце във въздуха, докато Клеър с мъка се изправи до седнало положение и се подпря на стената. Клеър крадешком хвърли поглед към стълбите зад гърба й и ги огледа от горе до долу. На хоризонта не се виждаше Моника. Никой друг не бе излязъл да види какво става — повечето се страхуваха да не се забъркат в някоя каша, а на останалите просто не им пукаше.

— Да — каза тя и неуверено се засмя. — Май се спънах.

— Трябва да отидеш до лечебницата. — В колежа наричаха така университетската клиника. — О, боже, май ти трябва линейка или нещо такова.

— Не, не, добре съм. — Щеше й се да е така, и макар че цялото тяло адски я болеше, изглежда, нямаше нищо счупено. Клеър се изправи на крака, примигна от болката в глезена и си взе раницата. От нея се изсипаха тетрадки. Ерика сграбчи няколко и ги напъха обратно, после пъргаво изтича по стълбите и събра разпилените учебници.

— По дяволите, Клеър, трябват ли ти всички тия глупости? По колко часа имаш на ден?

— Шест.

— Ти си луда! — След като свърши доброто си дело, Ерика отново възприе неутралното отношение, което всички неготини момичета в общежитието бяха проявили към нея. — По-добре иди на лекар, сериозно говоря. Изглеждаш ужасно!

Клеър лепна една усмивка на лицето си и я задържа, докато Ерика се изкачи по стълбите и започна да се оплаква, че ключалката на вратата на стаята й е счупена.

Довечера — Моника се бе навела и прошепнала, — ще си го получиш, откачалка такава! Не бе извикала никого и не се бе опитала да разбере дали Клеър не си е счупила главата. Не й пукаше, ако Клеър умре.

Не, не е вярно. Проблемът е, че даже й се искаше Клеър да бе умряла.

Клеър усети вкус на кръв. Устната й бе сцепена и кървеше. Тя избърса кръвта с опакото на ръката си, после с края на тениската и се сети, че има само нея за обличане. Трябва да сляза в мазето и да си взема дрехите от боклука. Мисълта да слезе долу сама, да отиде където и да е сама в това общежитие, изведнъж я ужаси. Моника чакаше. А другите момичета нямаше да се намесят. Дори Ерика, която бе най-милата в цялото общежитие, се страхуваше да застане открито на нейна страна. По дяволите, те тормозеха и Ерика, но тя вероятно се радваше, че се появи Клеър и сега отнася най-гадния тормоз. Това тук не приличаше на отношението към нея в гимназията, където получаваше презрение и понякога жестокости — това бе по-лошо, много по-лошо. А тук дори нямаше приятели. Ерика бе най-добрата, която бе успяла да си намери, но Ерика се тревожеше повече за счупената си врата, отколкото за счупената глава на Клеър.

Бе сама. И, за разлика от преди, сега се страхуваше. Бе много, много изплашена. Това, което бе видяла в очите на мафията на Моника, не бе просто обичайната ленива заплаха на готините момичета към безличните. Бе по-лошо. И преди я бяха блъскали, щипали, спъвали, подло осмивали, но тези повече приличаха на лъвици, готови да убият плячката.

Ще ме убият.

Тя заслиза разтреперана по стълбите, всяка крачка й причиняваше ужасна болка, и се сети, че бе ударила Моника толкова силно, та остана следа.

Да. Ще ме убият.

Ако на идеалното лице на Моника се появи синина, и съмнение не можеше да има.

Ерика беше права, че лечебницата е мястото, което бе най-разумно да посети първо. Лекарят превърза глезена на Клеър, направи му леден компрес и се намръщи заради появилите се синини. Нямаше нищо счупено, но щеше да ходи със синини дни наред. Лекарят й зададе няколко дежурни въпроси за гаджета и други такива, и понеже тя чистосърдечно отрече предположението гаджето й да я е пребило, той просто сви рамене и й каза да внимава къде стъпва.

Написа й извинителна бележка за отсъствията от часовете и й даде обезболяващи, след което я посъветва да си върви вкъщи.

Нямаше начин да се върне в общежитието. Всъщност нямаше много вещи в стаята си — няколко книги, няколко снимки от дома, няколко плаката… не бе имала време да я възприеме като свой дом, и по незнайни причини там никога не се бе чувствала в безопасност. Някак си й приличаше на… склад. Склад за деца, които, така или иначе, щяха да си заминат.

Тя закуцука към вътрешния двор на колежа, който представляваше голямо открито циментово пространство с няколко разнебитени стари пейки и маси, заобиколено от всички страни от ниски, непривлекателни сгради, повечето от които просто приличаха на кашони с прозорци. Вероятно проекти на студенти по архитектура. Бе чула слух, че преди няколко години една от сградите се срутила, бе чула и други: че пазачът бил обезглавен в лабораторията по химия и че духът му блуждае наоколо, както и че зомбита скитат в парка след здрач. Но тя не им отдаваше голямо значение.