Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Клеър видя гнева в очите на Моника, бързо прикрит със смях и флиртуване. За момчетата Клеър отново не съществуваше.

За момичетата тя бе абсолютно непозната и адски нежелана. Цял живот се бореше с това. Да си умна, дребна и с обикновена външност не е печелившата карта в живота, трябва да се бориш за всяко нещо. Все някой ти се присмива, бие те или те пренебрегва, или всичко това, взето заедно. Като дете мислеше, че да ти се присмиват, е най-лошото нещо, но след първите два конфликта в училищния двор, побоят се изкачи на първо място. През по-голямата част от краткия й, двугодишен опит в гимназията пренебрежението беше далеч по-лошо. Тя постъпи в гимназията година преди останалите и завърши година преди тях. Това не се хареса на никого.

Освен на учителите.

Проблемът бе, че Клеър наистина обичаше училището. Обичаше книгите, четенето и ученето на разни неща — е, разбира се, не висша математика, но почти всичко друго. Физика. Кое нормално момиче обича физика? Откачалките. Онези, които нямат шанс да станат готини.

А честно казано, какво е да си готин? Това е смисълът на живота. Както Моника доказа, когато Земята спря да се върти за няколко секунди около нея, за да забележат всички Клеър, но после отново се завъртя около хубавиците.

Не е честно! В гимназията се впрегна и си скъса задника от учене. Дипломира се с пълно отличие, изкара достатъчно висок успех на зрелостните изпити, за да кандидатства за прием в престижните колежи, в прочутите, там, където да си умница и особнячка, не бе непременно недостатък. (Но, разбира се, в тези училища вероятно също имаше готини, високи и дългокраки умници и особнячки).

Нямаше значение. Мама и татко само хвърлиха поглед на купчината възторжени одобрителни отговори от университети като Техническия институт на Масачузетс, Калифорнийския технически институт и университета Йейл, и твърдо отказаха. В никакъв случай шестнайсетгодишната им дъщеря (почти седемнайсет, както все настояваше тя, макар че не бе права) нямаше да хукне да учи на цели 3000 мили от дома. Или поне не веднага (Клеър неуспешно бе опитвала да им внуши идеята, че нищо не би съсипало академичната й кариера така, както ако се прехвърли в някое от тези учебни заведения от Тексас Преъри Юнивърсити, по-известен просто като ТПЮ.)

И ето я сега, забита на тоя тъп последен етаж в тъпото общежитие, в тъпия колеж, където осемдесет процента от студентите се местеха след първите две години, или прекъсваха, а моникоподобните крадяха мокрото й пране и го хвърляха в шахтата за боклук само защото Моника не си правеше труда да научи нещо за една световна война, достатъчно значима, за да се отбелязва с римска цифра.

Не е честно — негодуваше тя. Имах план! Истински план! Моника спеше до късно, а тя бе станала рано само за да изпере, докато купонджиите още спят непробудно, а усърдните студенти бяха заминали на занятия. Реши, че може да остави прането за няколко минути и междувременно да си вземе един бърз душ — друго страшно преживяване, — но не бе й хрумнало, че някой може да направи нещо толкова долно.

Като преглътна хълцането си, тя отново забеляза колко тихо е тук горе. Страховито и безлюдно — половината от момичетата спят, а другата половина ги няма. Дори когато бе претъпкано и шумно, общежитието си оставаше зловещо. Старо, разнебитено, изпълнено със сенки, ъгли и местенца, където подлярките се спотайват. Всъщност това описание важеше за целия град. Морганвил беше малък, стар и прашен град, изпълнен със зловещи дребни странности. Като например факта, че уличното осветление работеше през половината от времето и лампите бяха твърде далеч една от друга, когато светеха. Или твърде щастливото изражение на хората в магазините на студентския град. Ужасно щастливи… Или например факта, че въпреки прахоляка, целият град бе чист — без боклуци, без графити, без просяци в малките улички.

Странно.

Тя почти чуваше майка си да казва:

— Мила, просто си на непознато място. Всичко ще се оправи. Старай се повечко.

Майка й все така говореше и Клеър се стараеше да не показва колко й е трудно да следва съветите й.

Е, можеше само да се опита да си върне нещата.

Клеър преглътна още няколко пъти, избърса очите си, надигна тежката раница и я метна през рамо. Загледа се в мокрите бикини и в чорапа, които стискаше в дясната си ръка, после бързо дръпна ципа на предния джоб на раницата и ги напъха вътре. Боже, ако тръгне да ги разнася така, това ще унищожи цялото самообладание, което й е останало.