Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Не — каза тя. — Защо?

Таксиджията сви рамене.

— Обикновено вие, децата, се събирате с приятели. Ако си търсиш забавления…

Тя потръпна.

— Не, аз… да, ще се срещна с едни хора. Бихте ли побързали?

Той изсумтя, зави надясно и таксито направо се пренесе от студентския град в Зловещия град. Тя не разбра точно как се случи — сградите бяха доста еднакви, но изглеждаха безцветни и стари, и малкото хора, които се движеха по улиците, вървяха бързо и с наведени глави. Дори тези, които вървяха по двама или трима, не си бъбреха. Когато таксито минаваше край тях, вдигаха поглед и после отново поглеждаха надолу, сякаш са очаквали друга кола.

Майка водеше за ръка малко момиченце, което махна леко с ръка, когато таксито спря на светофар. Клеър също му помаха.

Майката на момичето вдигна поглед разтревожена и припряно набута детето си в черната паст на магазин за електроуреди втора употреба. Леле — помисли си Клеър. — Наистина ли изглеждам толкова страшно? Може би да. Или може би в Морганвил просто бяха свръхгрижовни към децата си.

Странно, като се замисли, нещо му липсваше на тоя град. Обяви. Цял живот ги бе гледала залепени на телефонните стълбове — обяви за изгубени кучета, изчезнали деца или възрастни.

А тук нямаше нищо. Абсолютно нищо.

— Улица „Лот“ — съобщи таксиметровия шофьор. Колата изскърца и спря. — Десет и петдесет.

За возене пет минути? — помисли Клеър удивена, но плати. Тя реши, че ще покаже яда си като го застреля с пръст, след като таксито потегли, но той изглеждаше опасен, а и тя бе от момичетата, които не постъпват така. Обикновено. Но днешният ден бе ужасен.

Отново метна раницата на гръб, улучи една синина на рамото си и едва не изпусна тежката раница на крака си. Сълзи засмъдяха в очите й. Изведнъж се почувства изморена, разтреперана, изплашена. В студентския град поне обстановката й бе някак близка, но тук градът й се стори чужд. — Познато чувство.

Морганвил бе изпечен от слънцето до кафяво, обрулен от вятъра и времето. Горещото лято отстъпваше пред горещата есен, а листата на дърветата — наличните, изглеждаха с опърлени краища и сухи, и шумоляха на вятъра като хартия. Улица „Уест Лот“ се намираше близо до това, което минаваше за център на града, вероятно стар жилищен квартал. Къщите, които се виждаха, не бяха нищо особено — провинциални къщи, избелялата боя на повечето от които се лющеше.

Тя се загледа в номерацията и осъзна, че стои пред № 716. Обърна се и се огледа, пое изненадано дъх, защото, което и да бе момчето от телефонния секретар, бе дало адски правилно описание. Къщата приличаше на снимачна площадка с декори, сякаш са снимали филм за Гражданската война. Големи посивели колони. Широка предна веранда. Два етажа с много прозорци.

Мястото бе огромно. Е, не чак огромно, но по-голямо, отколкото си го бе представяла. Достатъчно голямо, за да бъде общежитие на студентско братство и съвсем подходящо за целта. Просто си представяше гръцките букви над вратата.

Изглеждаше безлюдно, но, честно казано, всички къщи по улицата изглеждаха така. Късен следобед, хората още не са се прибрали от работа. Няколко коли проблясваха на жаркото слънце, но лъскавината им бе убита от слой прах. Пред №716 обаче нямаше коли.

Това бе много лоша идея — помисли си тя и сълзите й се появиха отново, примесени със страх. Как да постъпи? Да почука на вратата и да помоли да я вземат за съквартирант? Ама това е много унизително! В най-добрия случай ще я помислят за жалка, в най-лошия — за откачена. Не, глупаво бе, а отгоре на всичкото дори профука пари за такси.

Бе горещо, бе уморена, всичко я болеше, имаше домашни за писане, нямаше къде да спи, и изведнъж й се насъбра много.

Клеър пусна раницата на земята, зарови насиненото си лице в шепи и се разхълца като бебе. Ревлива откачалка , представи си как Моника го казва, но това я разплака още по-неудържимо и изведнъж идеята да се върне в къщи, при мама и татко, в стаята, която винаги бе отворена за нея, й се стори по-добра, по-добра от всичко друго в този страшен, откачен свят…

— Хей — чу тя момичешки глас и някой я докосна по лакътя. — Хей, добре ли си?

Клеър извика и подскочи, стъпи рязко на навехнатия си глезен и едва не се просна на земята. Момичето, което я бе изплашило, се протегна и я хвана за ръката, за да я задържи, но самата тя изглеждаше истински изплашена.

— Извинявай! Боже, толкова съм недодялана. Добре ли си?

Не бе Моника, Джен или Джина, не бе я виждала в студентското градче. Момичето имаше готически вид. Не в лошия смисъл — нямаше намусеното изражение, което сякаш казваше „Аз съм толкова неготина, че чак изглеждам готино“, с което Клеър бе запомнила повечето от готическите си съученички от гимназията. Но боядисаната черна коса с рошава прическа, бледият грим, наситената очна линия и многото спирала на миглите, чорапогащникът на червено и черно райе, тежките черни обувки и черна плисирана минипола — всичко това съвсем определено издаваше, че е привърженик на тъмната страна.