Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Това телевизор ли е? — запита тя с плах гласец.

— Да. Със сателитна. Можеш да се включиш, освен ако не искаш да го изнесеш от стаята. О, има и интернет. Ей там. Но трябва да те предупредя, че следят трафика. Трябва да внимаваш какво пишеш в имейлите и разни такива. — Ева остави раницата върху шкафа. — Не се налага да решаваш веднага. Първо трябва да си починеш. Заповядай, ето ти компреса. — Тя последва Клеър до леглото, помогна й да отгърне завивките и щом Клеър си събу обувките и си легна, я зави, като майка, и постави компреса на главата й. — Когато станеш, Майкъл ще се е събудил. Аз трябва да се връщам на работа, но всичко е наред. Наистина.

Клеър й се усмихна, малко замаяно, обезболяващите вече действаха. Пак й стана студено.

— Благодаря ти, Ева — каза тя. — Това е… лелее.

— Да, имаш нужда от малко лелее днес — сви рамене Ева и я дари с ослепителна усмивка. — Приятни сънища. И не се притеснявай, вампирите няма да влязат тук. Къщата има закрила, макар ние да нямаме.

Клеър помисли върху думите й за малко, докато Ева излезе от стаята и затвори вратата, а после съзнанието й се зарея щастливо, докато отбелязваше колко е мека възглавницата и колко е удобно леглото, и колко меки и свежи са чаршафите…

Сънува много странен сън: тиха стая, някой с блед вид тихичко седи на кадифен диван, разлиства книга и плаче. Тя не се изплаши, но на няколко пъти й стана студено, а къщата — къщата бе изпълнена с шепот.

След известно време потъна в по-дълбок мрак и вече не сънуваше.

В сънищата й нямаше нито Моника, нито дори вампири.

Събуди се в тъмното и изплашено се сепна, като бутна компреса, който тупна от възглавницата на пода — ледът се бе разтопил и водата се плискаше в плика. В къщата бе тихо, с изключение на скърцането и плашещите шумове, които обикновено се чуват из къщите. Навън вятърът шумолеше в сухите листа на дърветата и тя чу музика, която идваше отнякъде извън спалнята.

Клеър се измъкна от леглото, опипа с ръка за лампа, намери такава до леглото — стил Тифани, много хубава — и шарената й светлина прогони кошмарните страхове, които я преследваха. Музиката бе бавна, нежна и мечтателна, само инструментално изпълнение на китара. Обу си обувките, погледна се в огледалото и ужасно се стресна. Лицето адски я болеше и причината бе очевидна — дясното й око бе отекло, а кожата около него бе посиняла. Цепнатата й устна лъщеше и бе неприятно подута. Лицето й, обичайно бледо, изглеждаше още по-бледо. След спането късата й коса със закачлива подстрижка имаше ужасен вид, но тя прокара пръсти през нея и я пооправи донякъде. Не си падаше по гримове, макар и да бе свивала тези на майка си да ги пробва, но днес не би й навредил малко фон дьо тен и руж, изглеждаше опърпана, съкрушена и бездомна.

Ами то си бе самата истина.

Клеър си пое дълбоко дъх и отвори вратата на стаята. В коридора светеше мека златиста светлина, музиката идваше от дневната на долния етаж. Тя погледна часовника, окачен на стената на другия край на коридора — минаваше полунощ, спала бе повече от осем часа.

И бе пропуснала часовете си. Не че държеше да се покаже в този вид, дори да не я бе толкова страх, че Моника я дебне, но по-късно ще трябва да се захване с учебниците. Добре поне, че учебниците не можеха да се „захванат“ с нея.

Натъртените места не боляха толкова, а всъщност и главата не я болеше особено. Глезенът й бе най-зле, и като слизаше по стълбите, на всяко стъпало я пронизваше остра, рязка болка в крака.

Бе изминала половината стълби, когато видя момчето. То седеше на дивана, където Шейн се бе проснал преди това. В ръцете си държеше китара.

А, музиката. Бе решила, че е запис, но тя бе истинска, бе на живо, той свиреше. Не бе слушала изпълнение на живо — не и да се свири на живо по този начин. Той бе… лелее! Бе зашеметяващ.

Наблюдаваше го застинала, а той очевидно още не бе усетил присъствието й. Там просто бяха той, китарата и музиката и ако трябваше да опише какво вижда на лицето му, щеше да използва някоя поетична дума, като копнеж, например. Бе рус, подстриган като Шейн, с небрежна прическа. Не бе толкова едър и мускулест като него, макар да бе също толкова висок. Носеше черна тениска, с лого на марка бира. С дънки. И бос. Може би има правило в къщата. Предположи, че при този хубав дървен под това бе добро правило.

Спря да свири и все още с наведена глава се протегна за отворената бира на масата пред него. Вдигна тост в пространството.

— Честит рожден ден, човече! — Отпи три глътки, въздъхна и остави бутилката. — Наздраве за домашния арест. Какво пък толкова. Притежавай или ще те притежават.