Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Клеър се прокашля. Той се обърна стреснато и я видя да стои на стълбите. Смръщеното му лице се проясни след миг.

— О, ти си тази, за която Шейн ми каза, че иска да поговорим за стаята. Здравей. Ела насам.

Тя слезе, опитвайки се да не куца, и като излезе на светло видя, че бързият му интелигентен поглед оглежда синините й.

Не каза нищо за тях.

— Аз съм Майкъл — рече той. — А ти нямаш осемнайсет, така че разговорът ще е кратък.

Тя бързо седна, сърцето й биеше лудо.

— Уча в колежа. Първи курс — каза тя. — Казвам се…

— Не ме занасяй, а и не ме интересува как се казваш. Нямаш осемнайсет. Ще позная, ако кажа, че и на седемнайсет не си. Тук не вземаме квартиранти нелегално. — Гласът му бе дълбок, топъл, но в този момент и твърд. — Не че това тук е клуб, където се организират оргии, но ние с Шейн трябва да се съобразяваме с тези неща. Съжалявам. Само ни липсва да се настаниш тук и някой да подхвърли, че нещо става…

— Чакай — изтърси тя. — Няма да направя така. Няма да кажа. Не искам да ви вкарвам в беля, просто ми трябва…

— Не — каза той. Остави китарата, сложи я в калъфа и го затвори. — Съжалявам. Не можеш да останеш тук. Правила на къщата.

Знаеше, че така ще стане, но някак си се бе надявала — Ева бе мила, Шейн не се държа ужасно, а и стаята бе хубава, — но изражението в погледа на Майкъл бе категорично. Пълен и безвъзвратен отказ.

Почувства, че устните й треперят, и се мразеше за това. Защо не можеше да се държи като лоша и коравосърдечна кучка? Защо не можеше да се защити, когато й се наложи, без да се разплаква като малко дете? Моника нямаше да ревне. Моника щеше да му отправи някоя хаплива забележка и да му каже, че багажът й е вече в стаята. Моника щеше да тръшне пари на масата и да видим дали ще смее да откаже.

Клеър бръкна в задния си джоб и извади портмонето.

— Колко? — запита тя и започна да отброява банкнотите, които бяха по двайсет долара и затова изглеждаха много. — Триста достатъчни ли са? Мога да намеря още, ако трябва.

Майкъл се облегна изненадан, челото му се смръщи. Взе си бирата, отпи глътка, докато обмисляше.

— Как? — запита той.

— Какво как?

— Как ще намериш още?

— Ще си намеря работа. Ще продам нещо. — Не че имаше много за продаване, но в случай на нужда щеше да прибегне до обаждане на мама. — Искам да остана, Майкъл. Наистина. — Изненада се колко убедено звучеше. — Да, нямам осемнайсет, но, кълна се, няма да ви навлека неприятности. Няма да ви се пречкам. Ходя на занятия и уча. Само това правя. Не съм купонджийка, не съм и кръшкач. Полезна съм. Аз… аз ще помагам с чистенето и готвенето.

Той се замисли върху думите й, загледан втренчено в нея; бе от хората, на които им личи, когато мислят. Бе страшничко, макар и да не го правеше нарочно. В него имаше нещо… зряло. Толкова самоуверен.

— Не — каза той. — Съжалявам, хлапе. Рискът е твърде голям.

— Ева е съвсем малко по-голяма от мен!

— Ева е на осемнайсет! Ти на колко си? — Шестнайсет?

— Почти на седемнайсет! — Ако доста свободно тълкуваш значението на „почти“. — Аз наистина уча в колежа. В първи курс съм, виж, ето ми студентската карта…

Майкъл не погледна картата.

— Ела след година. Пак ще поговорим — каза той. — Виж, съжалявам. Ами общежитието?

— Ще ме убият, ако остана там — отвърна тя и се загледа в сключените си ръце. — Те се опитаха да ме убият днес.

— Какво?

— Другите момичета. Удариха ме и ме блъснаха по стълбите.

Последва дълго мълчание. Чу, че кожата на дивана проскърца, и видя Майкъл клекнал до стола й, опрян на едно коляно. Преди да успее да го спре, той вече опипваше цицината на главата й, като я наклони назад, за да може добре и внимателно да огледа синините и раните.

— Какво?

— Освен това, което виждам ли? Нали няма да вземеш да умреш сега?

Леле, и чувствителен при това.

— Добре съм. Ходих на лекар и каквото там трябва. Това са просто натъртвания. И навехнат глезен. Но те ме блъснаха по стълбите и го направиха нарочно, а тя ми каза… — Изведнъж си спомни думите на Ева за вампири и заговори бързо и несвързано. — Главатарката ми каза, че довечера ще си получа заслуженото. Не мога да се върна в общежитието, Майкъл. Ако ме отпратиш през тази врата, ще ме убият, защото нямам приятели и нямам къде да отида.

Той остана така още няколко секунди, като я гледаше право в очите, и после се върна на дивана. Отвори отново калъфа на китарата и взе в ръце инструмента; тя реши, че това е начинът му да се успокоява — с китара в ръце.