Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Влизай вътре! — нареди тя. — Ще светна лампата тук, но ти не включвай фенерчето, ако чуеш гласове. Светлината може да се забележи през пролуките.

Клеър кимна, леко замаяна, и се наведе, за да пропълзи през малкия отвор в… голяма празна стая, с каменен под и без прозорци. Няколко паяжини по ъглите и много прах, иначе не беше зле.

Но когато Ева затвори вратата и я обгърна мрак, Клеър бързо светна фенерчето, отиде до най-близкия ъгъл и коленичи там, като дишаше тежко и учестено.

Само преди минута се смееха за бекона и яйцата и изведнъж… какво, по дяволите, се случи и защо в тази къща има тайна стая? Стая без други входове и изходи, доколкото можеше да прецени.

Дочу далечни гласове и бързо изгаси фенерчето. Лошо. Никога не се бе страхувала от тъмното, но през всичкото време не е чак толкова тъмно… имаше звезди, лунна светлина, улични лампи.

Тук цареше непрогледен мрак и тя замръзна при мисълта, че до нея може да се намира нещо, което се протяга да я хване, а тя не го вижда.

Клеър прехапа силно устна, стисна здраво фенерчето и се плъзна по стената, докато ръката й не докосна дървената врата, през която бе влязла. Покрай вратата се процеждаше малко светлина, слаб проблясък, но достатъчно, за да успокои тупкащото й сърце.

Гласове. На Шейн и нечий друг. Мъжки глас, по-плътен от този на Шейн.

— … дежурна проверка.

— Сър, тук не живее никой, освен тези в списъка. Само ние тримата.

Шейн звучеше покорно и почтително, което не бе типично за него. Не че го познаваше толкова добре, но той си бе отворко.

— Ти кой си? — запита гласа.

— Шейн Колинс, сър.

— Извикайте третия — каза гласът.

— Е, бих го направил, но… Майкъл го няма. Ще се върне чак довечера. Искате ли да проверите отново…?

— Остави. — Клеър напрегна слух и чу шумолене на хартия. — Ти си Ева Росър.

— Да, сър. — Ева звучеше почтително, но рязко.

— Напуснала си къщата на родителите си преди осем месеца?

— Да, сър.

— Работиш ли?

— В „Комън Граундс“, знаете, кафенето…

Мъжът, който и да бе той, я прекъсна:

— Ти, Колинс. Работиш ли някъде? — очевидно говореше на Шейн.

— В момента съм безработен, сър. Знаете как е.

— Продължавай да търсиш. В Морганвил не обичаме мързеливци. Всеки дава своя принос.

— Да, сър. Ще го запомня, сър.

Кратка пауза. Може би отговорът на Шейн този път бе прозвучал по-дръзко, отколкото е редно. Клеър нарочно забави дишането си, като се опитваше да чуе повече.

— Ти отсъства от града няколко години, момче. Какво те накара да се върнеш?

— Домъчня ми за дома, сър. — Да, гласът му отново звучеше дръзко, и дори Клеър знаеше, че това не е добре. — Липсваха ми старите приятели.

Тя чу как Ева се прокашля.

— Сър, съжалявам, но трябва да съм на работа след половин час…?

Отново се чу шумолене на хартия.

— И още нещо. Ето снимката на момиче, което е изчезнало късно снощи от общежитието. Да сте я виждали?

Двамата отговориха в хор:

— Не.

Сигурно не им е повярвал, защото не изглеждаше убеден.

— Какво има там? — Не изчака отговора, а просто отвори вратата на килера. Клеър трепна и затаи дъх. — Винаги ли оставяте да свети тук?

— Бях отишла за сладко, когато звъннахте, сър, вероятно съм забравила да изгася — каза Ева. Звучеше притеснена. Съжалявам.

Цък. Лампата в килера изгасна и вече никаква светлина не проникваше през пролуките. Клеър едва се сдържа да не ахне. Не мърдай. Не мърдай. Усещаше, че той, който и да е, стоеше в тъмното, гледаше и се ослушваше.

Най-накрая го чу да казва:

— Обадете се в полицейския участък, ако видите това момиче. Забъркала се е в някакви неприятности. Трябва да й помогнем да се оправи.

— Да, сър — каза Ева и вратата на килера се затвори. Разговорът се чуваше все по-отдалече и затихваше все повече и повече, докато накрая съвсем заглъхна.

Клеър светна фенерчето, покри го с ръка и го насочи към ъгъла — промъкна се съвсем мъничко светлина, но достатъчно, за да я убеди, че там няма някое злобно зомби, което я дебне в мрака. И след това зачака. Стори й се, че мина много време, преди да чуе две резки почуквания на преградата. Тя се отвори и в стаята нахлу ярка изкуствена светлина. Белият фон дьо тен на Ева и черната очна линия я правеха още по-страшна от преди.

— Всичко е наред — каза тя и помогна на Клеър да излезе от тайната стая. — Отиде си.

— О, по дяволите, нищо не е наред, — каза Шейн зад нея. Той бе кръстосал ръце на гърдите си и намръщено се люшкаше напред-назад. — Тези идиоти имат снимката й. Те я търсят. Какви си ги забъркала, Клеър? Наръгала си с нож кмета или какво?