Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Кога става Майкъл?

— Когато си поиска — Шейн сви рамене. — Защо? — Направи гримаса и едва успя да спаси ръката си на екрана да не бъде отнесена.

— Аз… мисля, че мога да се върна в общежитието и да си взема нещата.

Той пак натисна едно копче и екранът отново замръзна по средата на сцената.

— Какво? — Насочи цялото си внимание към нея, което накара сърцето й да подскочи и да забие по-силно. Момчета като Шейн не удостояваха с внимание невзрачни читанки като нея. Не и по този начин.

— Моят багаж, от стаята в общежитието.

— Да, и аз така разбрах. Не ти ли стана ясно, че ченгетата те търсят?

— Е, ако се обадя — каза тя логично, — няма да ме търсят повече. Мога да кажа, че съм преспала на гости някъде. И те ще спрат да ме търсят.

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувал някога.

— Не, не е. Ако решат, че съм се върнала в общежитието, ще ме оставят на Моника, нали? Ще минат няколко дни, преди тя да разбере, че няма да се върна. Дотогава може и да забрави за мен.

— Клеър… — Той се намръщи за секунда-две, после поклати глава. — В никакъв случай няма да ходиш там сама.

— Но… те не знаят къде съм. Ако дойдеш с мен, ще разберат.

— А ако ти не се върнеш от общежитието, аз трябва да обяснявам на Майкъл защо съм те пуснал и как са те убили като последна глупачка. Първо правило на филмите на ужасите — никога не се отлъчвай.

— Не мога просто да се крия тук. Имам занятия.

— Зарежи ги.

— Няма начин! — Самата мисъл я ужасяваше. Почти толкова, колкото мисълта да ги разочарова.

— Клеър! Явно не схващаш, но ти си в опасност! Моника не те е блъснала на шега по стълбите. За нея това е просто леко упражнение. Следващият път наистина ще се вбеси.

Тя се изправи и метна раницата си на рамо.

— Отивам.

— Значи си глупачка. А глупакът е неспасяем — каза Шейн категорично и се върна към играта си. Повече не я погледна, продължи да играе, като стреляше още по-настървено. — Не им казвай къде си била снощи. Не ни трябват допълнителни неприятности.

Клеър стисна ядосано зъби, предъвка и преглътна няколко думи. После отиде в кухнята и взе няколко торби за боклук. Докато ги тъпчеше в раницата си, чу входната врата да се отваря и затваря.

— Чумата да ни тръшне! — извика Ева и Клеър чу ясния звън на ключовете й, когато ги остави на масата в хола. — Има ли живи тук?

— Да! — троснато отвърна Шейн. Звучеше толкова ядосан, колкото се чувстваше и Клеър.

— Мамка му — бодро отговори Ева. — Толкова се надявах.

Клеър излезе от кухнята и срещна Ева, която отиваше към коридора. Бе облечена в каре — вълнена пола в червено и черно, черни мрежести чорапи, тежки, лачени обувки с черепи на палците, бяла мъжка риза, тиранти и дълго до земята черно кожено палто. Косата й бе вдигната на две опашки, завързани с панделки на черепи. Тя миришеше на… кафе. Прясно смляно. Имаше няколко кафяви пръски отпред по ризата й.

— О, здравей, Клеър — каза тя и примигна. — Къде отиваш?

— На погребение — отвърна Шейн. Едно зомби на екрана изкрещя и умря по отвратителен начин.

— Да? Страхотно! Чие?

— Нейното — каза Шейн.

Ева ококори очи.

— Клеър… ти се връщаш?

— Само да си взема някои неща. Мисля, че ако се вясвам на всеки два дни и хората ме виждат, ще си мислят, че още живея там…

— Ооооо, лоша идея. Много лоша. Не, кукло. Не можеш да се върнеш. Не и сама.

— Защо не?

— Търсят те!

Шейн отново спря играта.

— Мислиш ли, че вече не й го казах? Тя не слуша.

— И ти просто щеше да я оставиш да отиде? И ти си един съквартирант!

— Не съм й майка.

— Не си ли й поне приятел?

Той й хвърли поглед, с който съвсем ясно казваше „млъквай.“ Ева му отвърна с гневен поглед и се обърна към Клеър.

— Наистина. Не можеш просто така… опасно е. Представа си нямаш колко. Ако Моника наистина е отишла при Покровителя си и те е набелязала, не можеш просто така… знаеш, да се мотаеш наоколо.

— Не се мотая — изтъкна Клеър. — Отивам в общежитието си, вземам някои дрехи, отивам на занятия и се прибирам.

— Отиваш на занятия? — Ева безпомощно размаха ръце с лакираните си в черно нокти. — Не, не, не! Никакви занятия! Шегуваш ли се?

Шейн вдигна ръка.

— Ехо? Това вече й го казах.

— Все едно — каза Клеър, мина край Ева и тръгна по коридора към входната врата. Чу Шейн и Ева да си шушукат гневно зад гърба й, но не ги изчака.

Ако почакаше, щеше да загуби кураж.

Беше ранен следобед. Имаше достатъчно време, за да стигне до колежа за останалите занятия, да натъпче няколко дрехи в торбите за боклук, да поздрави достатъчно хора, за да сметнат, че с нея всичко е наред, и да се прибере, преди да се стъмни. А когато паднеше мрак, ставаше опасно, нали? Ако говореха сериозно за вампирските истории.