Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

На които започваше съвсем слабо да вярва.

Отвори входната врата, излезе, затвори я и пристъпи на верандата. От жегата въздухът беше тежък и миришеше остро. Ева трябва да се е сварила в палтото си. Горещият въздух се издигаше на кълба над циментовия тротоар и слънцето изглеждаше като бледа бяла точка на фона на безоблачното небе.

Тя бе на половината път към тротоара, където се виждаше голямата кола на Ева, когато вратата се отвори зад гърба й.

— Чакай! — извика Ева и бързо хукна след нея с развято от топлия вятър палто. — Не мога да те оставя да постъпиш така.

Клеър продължи да върви. Усети парещото слънце върху раната на главата си и върху синините по себе си. Глезенът още я болеше, но не толкова, че да й попречи. Просто трябваше да внимава.

Ева я настигна и застана пред нея, като запристъпва на заден ход, докато Клеър продължи напред.

— Сериозно, Клеър. Това е глупаво, не оставяш впечатление, че си от тези, които имат склонност към самоубийство. Искам да кажа, аз съм такава, знам за какво говоря… добре, спри! Просто спри! — Протегна ръка с обърната към нея длан и Клеър спря само на няколко сантиметра. — Отиваш. Това го схванах. Нека поне те закарам. Не бива да ходиш пеша. Така ще мога да извикам Шейн, ако… нещо се случи. И поне ще има някой до теб.

— Не искам да ви забърквам в неприятности. — Майкъл бе категоричен по този въпрос.

— Затова Шейн няма да дойде. Той… е, той просто привлича неприятностите, както телевизионен екран — прах. Освен това, по-добре да не се доближава до Моника. Стават нещастия. — Ева отключи колата. — Трябва да извикаш „аз съм отпред!“.

— Какво?

— Трябва да извикаш „аз съм отпред“, за да се добереш до предната седалка.

— Но няма други желаещи…

— Просто ти казвам, да свикваш с идеята, защото ако Шейн беше тук, вече щеше да е седнал отпред и ти щеше да бъдеш на задната седалка.

— Хъм… — Клеър се почувства глупаво, докато се опитваше да го каже. — Аз съм отпред.

— Продължавай с опитите. Трябва да си бърза с реакциите.

Колата беше с гладки, напукани и лющещи се кожени седалки, и с колани, които не обещаваха голяма безопасност. Клеър се опитваше да не се пързаля много по тапицерията, докато голямата кола се друсаше надолу по тесния, неравен път. Магазините отново й се сториха безинтересни и неприветливи, както ги бе запомнила, а пешеходците пак бяха вглъбени в себе си.

— Ева? — попита тя. — Защо хората живеят тук? Защо не се местят? Ако, сещаш се… вампирите.

— Добър въпрос — каза Ева. — Хората са странни. Или поне възрастните. Децата напускат непрекъснато, но възрастните изцяло затъват. Къщи. Коли. Работа, деца. Веднъж като се устроиш, за вампирите става доста лесно да те държат изкъсо. Много е трудно да накараш възрастните просто да оставят всичко зад гърба си и да си тръгнат. Особено ако са наясно, че направят ли го, няма да живеят дълго. О, по дяволите, залегни!

Клеър откопча колана и се смъкна в тъмното пространство под контролното табло. Не се поколеба, понеже Ева не се шегуваше — в гласа й се усещаше истински страх.

— Какво има? — едва се осмели да прошепне.

— Полицейска кола — каза Ева, без да мръдне устни. — Идва точно срещу нас. Стой долу.

Остана така. Ева притеснено потропваше с пръсти по твърдия пластмасов волан и после въздъхна:

— Добре. Отмина. Въпреки това просто остани долу. Може да се върне.

Клеър остана така, като едва се крепеше поради неравностите по пътя, когато Ева зави към студентския град. Изминаха още една-две минути, преди Ева да даде знак, че всичко е наред, и тя се тръшна отново на седалката и си сложи колана.

— За малко — каза Ева.

— И какво, ако ме бяха видели?

— Е, като начало, ще ме замъкнат в участъка за съучастие, ще ми конфискуват колата… — Ева с неудобство потупа волана. — И ти просто щеше… да изчезнеш.

— Но…

— Повярвай ми. Изобщо не са аматьори в тази област. Така че нека просто приключим с това и адски да се надяваме, че планът ти ще проработи, става ли?

Ева караше бавно през тълпите от студенти в обедна почивка, които пресичаха улиците, стигна до мястото, удобно за обръщане, и подкара в посочената от Клеър посока към общежитията.

Хауърд Хол не изглеждаше по-хубав от предния ден. Паркингът бе само наполовина пълен и Ева насочи големия кадилак към едно свободно място в дъното. Изключи двигателя и присви очи при силното слънце, което се отразяваше от капака на колата.

— Така — каза тя. — Ти тръгвай, вземи си нещата и се върни до петнайсет минути или ще започна операция „Измъкни Клеър“.