Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Някои от момичетата се изкикотиха. Повечето не реагираха и не изглеждаха доволни, че са там. Примирени са, реши Клеър. Радваха се, че те не лежат на пода.

Моника пристъпи от ъгъла.

— Е — каза тя и сложи ръце на кръста. — Вижте какво е донесла котката.

Тя отправи бляскава бяла усмивка на Клеър, сякаш другите не съществуваха.

— Ти избяга, мишчице. Точно когато бяхме започнали да се забавляваме.

Клеър се престори, че киха неколкократно и Моника се отдръпна с отвращение. Клеър откри, че да се преструваш, че кихаш, не бе толкова лесно. Бе болезнено. Но й осигуряваше време и прикритие да извади телефона от джоба си, да го скрие с тялото си и трескаво да натисне звезда и две.

Тя натисна „избери“ и пъхна телефона между два кашона, като се надяваше синята светлина на бутоните да не привлече вниманието на Моника. Надяваше се Шейн да не играе на конзолата и да не слуша музика, заради което да не чуе звъненето на телефона. Надяваше се…

Просто се надяваше.

— О, за бога. Вдигнете я! — заповяда Моника. Моникоподобните й приятелки се втурнаха напред, Джен я хвана за едната ръка, Джина за другата. Изправиха я на крака и я задържаха така.

Моника дръпна качулката от насиненото лице на Клеър и отново се усмихна, докато оглеждаше щетите.

— Проклета откачалке, изглеждаш ужасно. Боли ли?

— Какво съм ти направила? — смотолеви Клеър. Беше изплашена, но и ядосана. Бясна. Около нея стояха седем момичета и не правеха нищо, защото и те бяха изплашени, и от какво? От Моника? Какво, по дяволите, дава на Мониките право да управляват света?

— Отлично знаеш какво си направила. Опита се да ме направиш на глупачка — каза Моника.

— Само се опитах ли? — отвърна рязко Клеър, което бе тъпо, но не успя да се въздържи да не й се подиграе. Спечели си силен удар в лицето. Точно върху предишната синина, от което дъхът й спря и главата й започна да пулсира от гореща болка. Разтърсена от удара на Моника, всичко й се струваше странно. Клеър почувства, че й стискат ръцете, и осъзна, че Моникоподобните я държат. Опита се да застане здраво на краката си, отвори очи и се втренчи в Моника.

— Защо живееш в Хауърд? — попита тя.

Моника огледа кокалчетата на пръстите си за синини и вдигна поглед с искрена изненада.

— Какво?

— Семейството ти е богато, нали? Можеш да живееш в апартамент. Или в частно общежитие. Как така живееш в Хауърд Хол с откачалки като мен? — затаи дъх като видя блесналия студен пламък в очите на Моника. — Освен ако и ти не си откачалка. Откачалка, която се възбужда, като наранява по-слабите от нея. Откачалка, от която семейството се срамува и която са скрили тук, за да не им се налага да я гледат.

— Млъкни! — изсъска Дженифър тихичко в ухото й. — Не бъди глупачка! Тя ще те убие, не разбираш ли?

Клеър тръсна глава.

— Чух, че си заминала да учиш другаде — продължи Клеър. Стомахът й се бунтуваше, имаше чувството, че ще повърне и ще умре, но просто се бореше да спечели време. Шейн ще дойде. Ева ще дойде. Може би и Майкъл. Представяше си Майкъл, изправен на вратата, с ангелско лице и ледени очи, които пронизват Моника. Да, това би било разтърсващо. Тогава Моника нямаше да изглежда толкова велика. — Какво има? Не се справи ли? Не съм изненадана. Всеки, който смята, че Втората световна война е била в Китай, не може да впечатли…

Този път видя юмрука, насочен към нея, и се опита да го избегне, доколкото можа. Юмрукът на Моника се стовари в челото й, заболя я, но Моника сигурно я бе заболяло много повече, защото нададе остър писък и се отдръпна, като притисна дясната си ръка в лявата. Това облекчи ужасното главоболие на Клеър.

— Внимавай — пое си дъх Клеър и почти се изкикоти. Засъхналата рана на устната й се бе отворила и тя облиза кръвта от устните си. — Да не си счупиш нокът! Не си струва заради мен, нали?

— Правилно си схванала! — озъби се Моника. — Пуснете тая кучка. Какво чакате? Хайде! Мислите ли, че това мекотело може да ме нарани?

Моникоподобните се спогледаха, очевидно се чудеха дали тяхната пчела майка не се е побъркала, после пуснаха ръцете на Клеър и се отдръпнаха. Дженифър се блъсна във високата купчина кашони, разпиляха се стари хартии и във въздуха се разнесе прах, но когато Клеър погледна към нея, Дженифър се взираше в нещо между кашоните.

Там, където Клеър бе скрила телефона. Джен сигурно го бе видяла и Клеър ахна на глас, като изведнъж почувства, че е много по-изплашена, отколкото смяташе.

— Какво, по дяволите, гледаш? — Моника се озъби на Джен, а Джен нарочно се обърна с гръб към издайническия телефон, кръстоса ръце и се изправи така, че скриваше телефона от поглед. Изобщо не погледна Клеър. Леле… Това пък какво беше? Не бе просто късмет. Лоялността на Дженифър се беше пропукала. Може би не бе толкова ревностен привърженик на Моника.