Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

След часовете се добра и до магазина, без да я убият. Никой не я нападна, докато избираше салата и домати и докато чакаше на опашката да плати. Обаче реши, че момчето на щанда за месо изглежда подозрително.

Върна се пеша в Стъклената къща, като се оглеждаше за вампири в превалящия следобед и се чувстваше глупаво, че дори си мисли за това. Не видя никого, освен студенти, които се разхождат с натъпкани раници. Повечето вървяха на групи. Извън студентското градче магазините бяха затворени, светлините изгасени и малкото хора не вървяха, а бързаха.

На ъгъла на улиците „Отнесени от вихъра“ и „Семейство Манстърс“ градинската порта бе отворена. Тя я затвори след себе си, отключи вратата с лъскавия нов ключ, който бе намерила на шкафчето си сутринта, и затръшна вратата след себе си.

В края на коридора се виждаше една сянка. Висока, едра сянка в мърлява жълта тениска и смъкнати избелели джинси, протрити отзад. Сянка с боси крака.

Шейн.

Той я погледна за миг и каза:

— Ева остави багажа ти в стаята.

— Благодаря.

— Какво носиш?

— Неща за вечеря.

Той леко наклони глава, но не откъсваше поглед от нея.

— За умно момиче правиш глупости, знаеш ли?

— Знам — тя тръгна към него. Той не помръдна.

— Ева казва, че не си видяла Моника.

— Така й казах.

— Знаеш ли, не ти вярвам.

— Знаеш ли — рязко отвърна тя, — не ми пука. Извинявай. — Промъкна се край него, отиде в кухнята и остави торбите. Ръцете й трепереха и тя ги сви в юмруци. После започна да подрежда продуктите на плота. Телешка кайма. Маруля. Домати. Лук. Пържен боб. Лютив сос, от този, който обича. Сирене. Сметана. Питки за тако.

— Нека позная — каза Шейн от вратата. — Ще готвиш китайско.

Тя не отговори. Все още бе много ядосана, а изведнъж се почувства и много изплашена. От какво, не знаеше. От всичко. От нищо. От себе си.

— Мога ли да помогна с нещо? — гласът му звучеше различно. По-тихо, по-внимателно, почти мило.

— Нарежи лука — каза тя, макар да знаеше, че не това има предвид. Въпреки това, той се приближи, взе лука и измъкна огромен страшен нож от шкафчето. — Първо трябва да го обелиш.

Хвърли й гаден поглед, както би погледнал Ева, и се залови за работа.

— Хм… може би трябва да се обадя на мама — каза Клеър. — Може ли да използвам телефона?

— За извънградски разговори се плаща.

— Разбира се.

Той сви рамене, протегна ръка и взе безжичния телефон, после й го хвърли. Тя едва не го изтърва, но се почувства горда, че го хвана. Извади голям железен тиган от шкафа и го остави на плота, включи котлона и намери олио. Докато то загряваше, прочете още веднъж рецептата в малката готварска книжка, която бе купила в магазина, после набра номера.

Майка й отговори на второто позвъняване:

— Да? — майка й никога не казваше „ало“.

— Мамо, Клеър е.

— Клеър! Мила, къде се губиш? Опитвам се да се свържа с теб от дни!

— На занятия — каза тя. — Извинявай, не се задържам много вкъщи.

— Спиш ли достатъчно? Ако не спиш достатъчно ще се разболееш, знаеш как си…

— Мамо, добре съм. — Клеър намръщено погледна рецептата на плота пред нея. Какво означава точно „sauté“? Пържено ли означава? Нарязано на кубчета, разбра тя. Това просто означаваше да се нареже на кубчета. — Честно. Всичко е наред.

— Клеър, знам, че е трудно. Ние наистина не искахме да се запишеш дори в ТПЮ, мила. Ако искаш да се прибереш вкъщи, баща ти и аз ще се радваме…!

— Не, мамо, не искам… добре съм. Всичко е наред. Занятията наистина са добри… — Това не отговаряше точно на истината. — И си намерих приятели тук. Те се грижат за мен.

— Сигурна ли си?

— Да, мамо.

— Защото се тревожа за теб. Знам, че си твърде зряла за възрастта си, но…

Шейн отвори уста да каже нещо. Клеър трескаво му направи знаци да замълчи, като посочи телефона.

— „МАМА Е!“ — каза тя само с устни.

Шейн се предаде, вдигна ръце и после продължи да реже. Майка й още говореше. Клеър бе изпуснала част от думите й, но не смяташе, че е нещо важно.

— … момчета, нали?

Леле! Радарът на мама работи дори от разстояние.

— Какво, мамо?

— В твоето общежитие не се разрешава момчета да влизат в стаите, нали? Има дежурен на портала да следи за тези неща, нали?

— Да, мамо. В Хауърд Хол денонощно има дежурен, който да държи гадните лоши момчета далеч от стаите ни. — Всъщност не бе излъгала, реши Клеър. Това си бе съвсем вярно. Фактът обаче, че всъщност не живее в Хауърд Хол… е, не беше нещо, което трябваше да казва.