Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Шейн отиде за още храна.

— Хей, пич — каза той, като се върна с пълна чиния, — кога пак ще свириш?

Майкъл спря да дъвче, погледна Ева, после Клеър, после си довърши хапката, преди да отговори:

— Когато съм готов.

— Страхливец. Прекарал си лоша нощ, Майк. Я се заеми пак с работа. — Ева погледна намръщено Шейн и поклати глава. Шейн не й обърна внимание. — Сериозно говоря, човече. Не бива да ги оставиш да те откажат.

— Няма — каза Майкъл. — Но не може винаги с рогата напред.

— Но се налага — въздъхна Шейн. — Все едно. Когато решиш да спреш да живееш като отшелник, кажи.

— Не живея като отшелник. Репетирам.

— Сякаш не си достатъчно добър. Моля те!

— Не ме уважават — каза Майкъл. Шейн, който отхапваше голямо парче, го погледна иронично. — Да, да, знам, че тъжната ми история не те трогва. Да сменим темата. Как мина срещата ти с Лиза? Боулингът май те възбужда, а?

— Казва се Лора — натърти Шейн. — Ами, наистина е секси, но си мисля, че си пада по теб — постоянно разказваше как те видяла в Уотърхаус миналата година и си бил, лелеее… страхотен. Все едно бяхме тройка, само че теб те нямаше, слава богу.

Майкъл доби самодоволен вид.

— Млъквай и яж.

Шейн насочи към него пръст, като въображаем пистолет.

Най-общо казано, прекарваха си добре.

Майкъл и Ева измиха чиниите, понеже бяха загубили жребия с монета, а Клеър се мотаеше в дневната и не бе сигурна какво й се прави. Да учи, звучеше отегчително, което я изненада. Шейн се бе съсредоточил върху колекцията с видеоигри, като бе вдигнал босите си крака на масичката за кафе. Без да поглежда Клеър, я попита:

— Искаш ли да видиш нещо яко?

— Разбира се — каза тя. Очакваше, че ще зареди някоя игра, но той върна кутийката в купчината, стана от дивана и се заизкачва по стълбите. Тя остана долу, гледаше след него и се чудеше какво да прави. Шейн пак се появи най-горе на стълбите, махна й с ръка и тя го последва.

На втория етаж беше тихо и, разбира се, слабо осветено. Тя примигна и видя, че Шейн вече е на средата на коридора. Към нейната стая ли отиваше? Не че в главата й не се въртеше някаква щура фантазия как седи с него на леглото и… и понятие си нямаше защо това изникна в главата й, освен че… е, той просто бе… даа.

Шейн премести една картина, която висеше на общата стена между нейната стая и тази на Ева, и натисна едно копче под картината.

Открехна се врата на отсрещната стена. Вратата бе вградена в ламперията и Клеър никога не би се сетила, че съществува. Тя ахна, а Шейн се ухили, сякаш е открил топлата вода.

— Яко, а? Тая проклета къща е пълна с такива щуротии. Повярвай ми, в Морганвил си струва да имаш скривалища. — Отвори вратата, откриха се други стълби и той се изкачи по тях. Тя очакваше стълбите да са прашни, но не бяха. Дървените части бяха чисти и лакирани.

Стълбите бяха тесни и се състояха само от осем стъпала, половин етаж всъщност. В края на стълбището имаше още една врата. Шейн я отвори и натисна ключа за осветлението.

— Когато видях тази стая за пръв път и стаята на гърба на килера, си помислих „Да, къща на вампири“. Ти какво мислиш?

Ако тя вярваше във вампири, той щеше да е прав. Стаята бе малка, без прозорци и беше… стара. Не се дължеше само на вещите, които бяха стари и мрачни, усещаше се нещо… древно, нещо, което не бе наред. И беше студено. Студено, насред най-горещата част на лятото в Тексас.

Тя потръпна.

— Всички ли знаят за тази стая?

— О, да. Ева казва, че е обитавана от духове. Не я виня. И мен ужасно ме плаши. Но е яко, нали? Тук щяхме да те скрием, когато дойдоха ченгетата, само че щяха да те видят през прозорците, ако бяхме излезли от кухнята. Любопитни са копелетата. — Шейн прекоси стаята по дебелия персийски килим и се просна на червения диван във викториански стил. Вдигна се облак прах, той го разсея с ръка и се закашля. — Какво мислиш? Мислиш си, че Майкъл проспива лошите си немъртви дни тук?

Тя примигна.

— Какво?

— О, я стига. Мислиш, че той е един от тях, нали? Защото не излиза през деня?

— Аз… аз нищо не мисля!

Шейн кимна със сведен поглед.

— Добре. Не си изпратена тук.

— Изпратена… изпратена тук от кого?

— Мислех си… ченгетата те търсиха, но може би те търсят, за да ни накарат да те задържим тук и да не те изхвърлим. И така, кое от двете? За тях ли работиш?

— За тях? — повтори тя тихо. — Кои са тези те? — Шейн внезапно я погледна и тя потръпна отново. Той не приличаше на Моника, в никакъв случай, но не се и шегуваше. — Шейн, не знам за какво говориш. Дойдох в Морганвил да уча, пребиха ме и дойдох тук, защото съм уплашена. Ако не ми вярваш, — е, тогава мисля, че трябва да си отида. Надявам се такото, което приготвих, да ти е харесало.