Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Важно е. Ти си водила затворен живот, Клеър, и аз не искам да…

— Мамо, трябва да тръгвам, трябва да вечерям и имам много за учене. Как е татко?

— Татко ти е добре, скъпа, праща ти поздрави. О, хайде, Лес, стани и се обади на умната си дъщеря, няма да се повредиш.

Шейн й подаде купичката с нарязания лук. Клеър подпря телефона до ухото си и изсипа шепа лук в тигана. Лукът веднага започна да цвърчи, тя се уплаши, вдигна тигана от котлона и почти изтърва телефона.

— Здрасти, хлапе. Как върви учението? — Такъв си беше баща й. Не попита „Как мина денят ти?“ или „Имаш ли нови приятели?“ Не, философията му винаги е била „Бори се за наградата, всичко друго само ти пречи.“

Но тя все пак го обичаше.

— Учението върви страхотно, тате.

— Нещо пържиш ли? Разрешават ли ви да имате котлони в общежитието? По мое време не разрешаваха…

— А… не, просто си отворих кола. — Това вече си беше опашата лъжа. Тя бързо остави тигана, отиде до хладилника и извади една студена кола, за да я отвори. Ето. Вече казваше истината. — Ти как си?

— Добре съм. Ще ми се всички да престанат да се тревожат за мен, не съм първият в историята, на който му е правена операция.

— Знам, татко.

— Докторите казват, че съм добре.

— Това е чудесно.

— Трябва да вървя, Клеър, започна мачът. Ти добре ли си там?

— Да, добре съм. Татко…

— Какво има, мила?

Клеър прехапа устни, отпи от колата и нерешително попита:

— Ъъъ… знаеш ли нещо за Морганвил? История на града или нещо такова?

— Проучване ли правиш? За някакъв доклад? Не, не знам много. Само, че университетът съществува от почти сто години. Знам, че бързаш да отидеш в по-големите университети, но мисля, че трябва да прекараш няколко години близко до дома. Говорили сме за това.

— Знам. Просто се чудех… интересен град е, това е всичко.

— Добре тогава. Ще ни кажеш какво си открила. Майка ти иска да ти каже довиждане. — Татко никога не казваше довиждане. Докато Клеър изрече „Чао, тате!“, той вече бе заминал и майка й бе отново на линия:

— Мила, обади ни се, ако се притесняваш за нещо, разбра ли? Обаждай ни се, каквото и да се случи. Обичаме те!

— И аз ви обичам, мамо. Чао.

Тя остави телефона и се загледа в пържещия се лук, после в рецептата. Когато лукът стана златист, тя прибави и каймата.

— Е, свърши ли с лъжите пред родителите ти? — запита Шейн и се протегна зад Клеър, за да си вземе малко настъргано сирене от купичката на плота. — Охо, тако. Великолепно. По дяволите, радвам се, че приех тук да живее някой, който може да готви.

— Чух това, Шейн! — извика Ева от дневната тъкмо когато се затръшна вратата. Шейн се сепна. — Сам си почисти банята през почивните дни!

Шейн примигна.

— Примирие!

— Така си и мислех.

Ева влезе, все още сгорещена от жегата навън. Бършейки потта си, бе избърсала и голяма част от грима, и без толкова грим изглеждаше изненадващо млада и сладка.

— О, боже, това май е истинска храна!

— Тако — гордо каза Шейн, сякаш бе негова идея. Клеър го сръга в ребрата или поне се опита. Ребрата му бяха доста по-твърди от лакътя й.

— Оу — извика той. Не че го болеше.

Клеър погледна през прозореца. Нощта настъпваше бързо, което бе типично за Тексас в края на деня — жаркото слънце изведнъж отстъпваше на топлия лепкав здрач.

— Майкъл тук ли е? — запита тя.

— Сигурно — Шейн сви рамене. — Той винаги е тук за вечеря.

Тримата приготвиха всичко и някъде на средата на поточната линия, която бяха спретнали — Клеър слагаше месо в питките, Ева добавяше сосовете, Шейн сипваше боба в чиниите, — към колектива се присъедини четвърти чифт ръце. Майкъл имаше вид, сякаш сега е станал и се е изкъпал… мокра коса, сънливи очи и капки вода, които се стичаха и попиваха в яката на черния суичър. И той като Шейн носеше джинси, но бе по-официален — носеше обувки.

— Здрасти — поздрави ги той. — Изглежда великолепно.

— Клеър го приготви — намеси се Ева, когато Шейн си отвори устата. — Не оставяй Шейн да си приписва заслугата.

— Нямаше да го направя! — Шейн изглеждаше обиден.

— Да, бе.

— Аз нарязах лука. Ти какво направи?

— Почистих след теб, както винаги.

Майкъл погледна Клеър и направи гримаса. Тя се засмя и си взе чинията. Майкъл взе своята и я последва в дневната.

Някой… Майкъл, предположи тя, бе почистил голямата дървена маса до шкафовете с книги и сложил четири стола около нея. Нещата, които бяха натрупани на масата преди това — видео игри, книги, партитури, — бяха преместени на други места, без особен усет за ред. (Може би, поправи се тя, идеята е била на Шейн). Остави чинията си на масата. Ева бързо постави своята до тази на Клеър и плъзна по масата една студена кола към нея заедно с вилица и салфетка. Майкъл и Шейн влязоха, също седнаха и започнаха лакомо да ядат… ами, като момчета. Ева отхапваше по малко. Клеър, която беше учудващо гладна, откри, че яде второ тако, преди Ева да е свършила първото си.