Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Може би и бе писнало Моника да я командва. Не че щеше да застане на страната на Клеър.

Клеър избърса кръвта от устната си и погледна другите момичета, които стояха притеснени и несигурни. Моника бе предизвикана и досега не бе нанесла съкрушителния удар, който всички, включително и Клеър, очакваха. Странно наистина. Май Клеър беше улучила друго болно място, освен кокалчетата на Моника.

Тя разтриваше ръката си и гледаше Клеър, сякаш я вижда за първи път. Преценяваше я. После каза:

— Не са ти обяснили нещата от живота, Клеър. Работата е там, че ако изведнъж изчезнеш… — кимна с красивата си остра брадичка към прашните купища кашони. — Само портиерът ще разбере или ще се поинтересува. Мислиш, че мама и тати ще се разстроят? Може би да, но само докато похарчат и последната стотинка за снимката ти по кутиите с мляко и проверявайки слуховете, че си избягала с някое гадже. Ще намразят и мисълта за теб. В Морганвил изчезването на хора е цяло изкуство. Защото никога не изчезват тук. Винаги някъде другаде.

Моника не я дразнеше. Това беше страшната част. Тя говореше спокойно, тихо, сякаш бяха равностойни и си разговаряха приятелски.

— Искаш да разбереш, защо живея в Хауърд? — продължи тя. — Защото в този град мога да живея, където си поискам. Както си поискам. А ти, ти си просто движещ се донор на органи. Така че, послушай съвета ми, Клеър. Не ми лази по нервите, че самата ти ще останеш без нерви. Ясно?

Клеър кимна бавно. Не посмя да отмести поглед. Моника й напомняше за свирепо куче, което би те хванало за гърлото в момента, в който проявиш слабост.

— Ясно — рече. — Ти си луда. Схванах.

— Възможно е — съгласи се Моника и я дари със странна усмивка. — Ти си умна откачалка. А сега бягай, умна откачалке, преди да съм променила мнението си и да съм те напъхала в един от тези стари куфари, където някой архитект ще те открие след стотина години.

Клеър примигна.

— Археолог.

Погледът на Моника се вледени.

— О, по-добре хуквай веднага.

Клеър отиде до Дженифър и се протегна зад нея, за да измъкне телефона измежду кашоните. Тя го вдигна към Моника.

— Говори по-ясно за микрофона. Искам да съм сигурна, че приятелите ми са чули всяка дума.

За секунда никой не помръдна, а после Моника се засмя.

— По дяволите, откачалке. Ти си забавна. — Отмести поглед от Клеър и погледна зад нея. — Не, докато аз не кажа.

Клеър погледна през рамо. Джина стоеше точно зад нея и държеше някакъв метален лост в ръката си.

О, боже. В погледа на Джина имаше нещо страховито и вледеняващо.

— Тя ще си го получи — каза Моника. — А ние ще гледаме. Но защо да бързаме? Не съм се забавлявала така от години.

Краката на Клеър изведнъж омекнаха като преварени спагети. Искаше й се да повърне, да заплаче, но не смееше да направи нищо, освен да се преструва на смела. Решат ли, че блъфира, ще я убият на място.

Тя мина покрай Джина между две момичета, които не смееха да я погледнат, и сложи ръка на топката на вратата. Тогава погледна към дисплея на телефона.

„НЯМА ОБХВАТ“.

Отвори вратата, излезе навън и видя нещата си хвърлени на тревата, откъдето я бяха отвлекли. Сложи телефона в джоба си, взе торбата си и прекоси паркинга до колата на Ева. Ева все още седеше зад волана, с блед и изплашен вид.

Клеър метна торбата на задната седалка, а Ева попита:

— Какво стана? Видяха ли те?

— Не — каза Клеър. — Няма проблеми. Имам час. Ще се видим по-късно. Благодаря, Ева. Хм… ето ти телефона — тя й го подаде. Ева го взе намръщена. — Ще се върна, преди да се стъмни.

— Гледай да се върнеш — каза Ева. — Сериозно, Клеър. Изглеждаш… странно.

Клеър се засмя.

— Аз? Я се погледни в огледалото.

Ева й показа среден пръст, но тя би постъпила по същия начин и с Шейн. Клеър грабна раницата си, затвори вратата и се загледа как голямата черна кола на Ева се отдалечава. Ева сигурно се връща на работа , помисли си Клеър.

Бе изминала половината път до лабораторията по химия, когато нервите й не издържаха, тя се свлече на една пейка и заплака тихо в шепи.

О, боже. О, боже, искам да си отида вкъщи! Не бе сигурна дали имаше предвид къщата на Майкъл или къщата у дома, в нейната стая, при нейните родители, които да бдят над нея.

Не мога да се откажа. Наистина не можеше. Никога не го бе правила, дори когато това е било най-доброто.

Избърса подутите си очи и отиде в час.

Никой не я уби този следобед.

След първите няколко часа престана да очаква това да се случи и се съсредоточи върху занятията. Поредицата упражнения не бяха толкова трудни и се оказа, че знае отговорите по история. Бас държа, че Моника не ги знае , си помисли тя и се огледа виновно, за да види дали Моника или пък някой от тайфата й не е там. Курсът бе голям. Не забеляза никой от присъствалите в мазето днес.