Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Като наблюдаваше лицето на Дженифър, изобщо не бе сигурна.

Вратата към аварийното стълбище два етажа по-нагоре се отвори с трясък. Клеър се дръпна и се огледа къде да се скрие. Единственото възможно местенце бе под стълбите. Там имаше някакъв килер, но когато пробва дръжката, се оказа заключено, а тя нямаше свръхсили да разбива ключалки като Моника.

А и нямаше време. По стълбите се чуваха стъпки. Можеше да се надява, че или човекът няма да погледне към ъгъла, или тя ще успее да стигне до вратата. Клеър пак докосна телефона в джоба си. Само един телефонен разговор. Всичко е наред.

Тя пак не извади телефона от джоба си, пое дълбоко дъх и зачака.

Не бе Моника, а Ким Валдез, първокурсничка като Клеър. Член на банда, което я поставяше малко по-високо от положението на Клеър като обикновен обитател на общежитието. Ким движеше сама и не изглеждаше много изплашена от Моника и приятелките й. Не се страхуваше почти от нищо. Макар че не бе особено дружелюбна. Просто предпочиташе да е сама.

Ким я погледна, примигна веднъж-дваж и преди да отвори вратата да излезе, спря.

— Хей — каза тя. Като свали качулката на суичъра, се видя късата й, лъскава черна коса. — Търсят те.

— Да, знам.

Ким държеше калъфа на инструмента си. Клеър не бе сигурна какъв е инструментът, но изглеждаше голям и обемист в оръфания черен калъф. Ким го сложи на пода.

— Моника ли те подреди така? — Тя посочи синините на Клеър. Клеър кимна безмълвно. — Винаги съм знаела, че е кучка. Трябва да се измъкнеш от тук.

Клеър отново кимна и преглътна.

— Ще ми помогнеш ли?

— Не. — Ким й се ухили дяволито. — Не официално. Няма да е много умно.

Измислиха го за отрицателно време: Клеър вдигна ципа на суичъра, придърпа качулката около лицето си и хвана калъфа за дръжката.

— По-високо — посъветва я Ким. — Наклони го така, че да скрива лицето ти. Да, точно така. Дръж главата си наведена.

— Ами торбите ми?

— Ще изчакам няколко минути, после ще изляза с тях. Чакай навън. И да не изчезнеш нанякъде с челото ми, сериозно говоря. Ще ти сритам задника.

— Няма — обеща тя. Ким й отвори вратата, тя пое дълбоко дъх и излезе с наведена глава, като се преструваше, че закъснява за репетиция.

Като мина край Дженифър, момичето я погледна бегло, после отново се вторачи към стълбите. Клеър почувства приток на адреналин, от което сякаш лицето й се подпали, и едва се сдържа да не хукне към вратата. Сякаш измина цяла вечност, докато прекоси фоайето и стигне до стъклената врата.

Тъкмо отваряше вратата, когато чу Моника да казва:

— Тая откачалка не може да излезе от тук. Провери мазето. Може би е слязла по шахтата за боклук, като тъпото й пране.

— Но… — Джен слабо възрази. — Не искам да слизам…

Щеше да слезе, обаче. Клеър сдържа една голяма усмивка — главно поради болката, която все още това й причиняваше, и излезе от общежитието.

На слънце бе удивително. Почувства се в… безопасност.

Клеър си пое дълбоко дъх в горещия следобед и се скри зад ъгъла да изчака Ким. До огряната от слънце стена жегата бе жестока — задушаваше се. Примижа на слънцето и видя в далечината да блести колата на Ева, паркирана в дъното на улицата. Сигурно в колата е още по-горещо, предположи тя и се запита дали Ева е свалила коженото палто, което допълваше небрежната й готическа външност.

И докато разсъждаваше така, видя една сянка отзад да пада върху нейната, опита да се обърне, но бе твърде късно. Нещо меко и тъмно замъгли зрението й и запуши устата и носа й, и натискът върху главата й я извади от равновесие. Тя изпищя, или поне опита, но някой я удари в стомаха, което й отне и писъка и дъха. Клеър видя слаба светлина през плата на превръзката върху лицето си и някакви сенки, после всичко потъна в мрак. Не че припадна или нещо такова, макар че много й се искаше.

Вече не усещаше жаркото слънце; завлякоха я на някакво тъмно и тихо място. После слязоха по някакви стълби.

Когато спряха да се движат, чу дишане и шепот, звуци от много хора, после силно я бутнаха назад и тя се претърколи на студения циментов под. Ударът я зашемети и когато успя да се измъкне от торбата, която й бяха нахлузили на главата — очевидно черна раница, — откри, че около нея стоят в кръг много момичета. Нямаше представа къде се намира тази стая. Някакъв склад, може би в мазето. Бе натъпкан с какво ли не — куфари, кашони с надписани имена, всякакви неща. Някои от кашоните се бяха разпаднали и стари дрехи се подаваха от тях като черва. Миришеше на мухлясала хартия и тя немощно кихна, когато учестеното й дишане напълни устата и носа й с прах.