Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Майкъл се изправи, погледна часовника, сякаш му е личен враг, после се обърна и отиде до прозореца.

Небето беше с цвят на тъмен тюркоаз, бяха останали само най-ярките звезди. Майкъл, с бира в ръка, изпи остатъка от бутилката и я остави на масата, после скръсти ръце и зачака.

Клеър щеше да го попита какво чака, когато първият слънчев лъч проникна в стаята като ослепителен оранжев нож, а Майкъл ахна и се преви, като се хвана за корема.

Клеър скочи на крака, стресната и уплашена от голямата болка, изписана на лицето му. Движението й привлече вниманието му, той извърна глава към нея с широко отворени сини очи.

— Не — простена той и се придвижи напред, влачейки се на ръце и крака и дишайки тежко. — Недей.

Тя не му обърна внимание, изтича по стълбите и отиде до него, но не знаеше как да постъпи, нямаше представа как да му помогне. Майкъл дишаше на пресекулки, трудно и очевидно изпитваше ужасна болка.

Тя сложи ръката си на гърба му, почувства как трескавата му кожа гори през тънкия плат и го чу да издава звук, какъвто не бе чувала никога в живота си.

„Като на умиращ“, помисли си тя изплашена и отвори уста да извика Шейн, Ева, който и да е.

Изведнъж ръката й премина през него. Писъкът, кой знае защо, заседна в гърлото й, докато Майкъл — прозрачният Майкъл — я гледаше с отчаяние и безнадеждност в очите.

— О, боже, не им казвай. — Гласът му сякаш идваше от много далеч като шепот, който снопът слънчеви лъчи отнасяше.

Отнасяше и него.

Клеър, все още зяпнала и напълно неспособна да говори, помаха бавно с ръка през въздуха, където бе стоял Майкъл Глас. Бавно, после по-бързо. Въздухът около нея бе студен, сякаш стоеше под полъха на климатик, после хладината бавно изчезна.

Като Майкъл.

— О, боже — прошепна тя и закри уста с двете си ръце.

Така заглуши писъка, който трябваше да нададе, за да не се пръсне.

Сигурно за малко е загубила съзнание, защото, когато се свести, седеше на дивана, до китарата на Майкъл, и се чувстваше странно. Странно в лошия смисъл, сякаш умът й се бе втечнил и се плискаше в главата й.

Странно спокойна някак си. Тя се протегна и докосна кожения калъф на китарата. Бе истински. Когато отвори ключалката и прокара треперещи пръсти по струните, те издадоха тъжен шепот.

Той е призрак. Майкъл е призрак.

Не беше призрак. Как можеше да е призрак, като седя там, точно там, на масата и вечеря? Яде тако! Що за призрак яде тако? Що за…

Ръката й бе преминала през него. През него.

Но той бе истински. Тя го бе докоснала. Тя…

Ръката й мина през него.

— Не се паникьосвай — каза си на глас, вцепенено. — Само… не се паникьосвай. Сигурно има обяснение…

Да бе. Ще изтича в часа по физика на професор Уу и ще попита за обяснение. Можеше да си представи как ще го приемат. Ще й надянат усмирителна риза и ще я натъпчат с успокоителни.

Майкъл бе казал „О, боже, не им казвай.“ На кого да каже? Да каже…? Той изчезна ли? Мъртъв ли беше?

Отново я обзе непреодолима паника и нещо изведнъж я стресна. Нещо глупаво, всъщност.

Будилникът, който стоеше на масата до дивана. Същият, който бе иззвънял преди няколко минути.

Същият, който бе предупредил Майкъл, че изгревът настъпва.

Това се случва… всеки ден. На него не му се стори странно, а само болезнено.

И Шейн, и Ева казаха, че Майкъл спи денем. И двамата бяха нощни птици и сега спяха дълбоко и нямаше да станат още няколко часа. Майкъл можеше да… изчезва… през деня, без някой да обърне внимание.

Докато не дойде тя и не прояви любопитство.

Не им казвай. Защо не? Каква беше тайната?

Тя бе луда. Това бе единственото логично обяснение. Но ако беше луда, не би могла да разсъждава логично…

Клеър се сгуши разтреперана на дивана и почувства студен полъх около себе си. Леденостуден. Изправи се.

— Майкъл? — промълви тя и остана неподвижна. Хладният полъх отмина, после отново го усети. — Аз… аз мисля, че те усещам. Още ли си тук? — Изминаха секунда-две без леденото течение и после го усети по кожата си. — Значи… ти ни виждаш? — Да, прецени тя, тъй като цикълът студено — топло се повтори. — Ти не изчезваш през деня? Ъъъ… стой на място, ако отговорът е „не“, става ли? — Хладината остана неподвижна.

— Леле, това е… жестоко! — Сега отговорът бе „да“. Странно, тя се почувства ободрена. Е, добре, разговаряше с вятъра, но поне не се чувстваше сама. — Не искаш да казвам на Шейн и Ева? — Очевидно „не“. Стана по-студено. — Има ли нещо… което мога да направя за теб? — Пак „не“. — Майкъл… ще се върнеш ли? — „Да“. — Довечера ли? — „Да“, отново. — Тогава хубаво ще си поговорим.