Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Клеър кимна, потопи пакетчето с чай и наблюдаваше как водата потъмнява.

— На всички ли разказа за мен?

Ева изглеждаше засегната.

— Не! Разбира се, че не! Аз просто… ами, тревожа се. Мислех, че може би Оливър знае нещо, което… Клеър, ти самата каза, че са се опитали да те убият. Някой трябва да направи нещо по въпроса.

— Той ли?

— А защо не? — Ева нервно поклащаше крак, а дебелият ток на черните й обувки потракваше. Чорапогащникът й бе на зелени и черни хоризонтални райета.

— Разбирам, че много държиш да си самостоятелна, но моля те. Малко помощ никога не вреди.

Права беше. Клеър въздъхна, извади пакетчето и отпи от горещата напитка. Не беше зле, въпреки жаркия ден.

— Остани — каза Ева. — Можеш да почетеш. Мястото е удобно за учене. После ще те закарам вкъщи, става ли?

Клеър кимна, изпълнена с благодарност. Имаше твърде много места, където можеше да изчезне на път към къщи, ако все пак Моника я бе забелязала. Не й харесваше, че трябва да измине три преки между студентския град, където животът бе оживен и весел, и потискащата тишина на останалата част от града, където се намираше Стъклената къща. Тя сложи настрана чая и извади учебниците си. Ева се върна да вземе поръчките от три момичета, облечени в тениски с логото на частно общежитие, които си бъбреха. Те се държаха грубо с нея и се изкикотиха зад гърба й. Ева се направи, че не забелязва, или ако бе забелязала, не й пукаше.

Но Оливър забеляза. Той остави инструментите, с които работеше, докато Ева се суетеше да приготви напитките, и се загледа втренчено в момичетата. Едно по едно, те млъкнаха. Не че направи нещо особено, просто втренченият му поглед свърши работа.

Когато Ева им взе парите, всяко от момичетата смирено й благодари и си взе рестото.

Не останаха дълго.

Оливър леко се усмихна, взе част от разглобената кафе-машина и я почисти, преди да я постави отново на място. Със сигурност усещаше, че Клеър го наблюдава, защото тихо каза:

— Не понасям грубостта. Не и тук.

Не бе сигурна дали говори за момичетата, или за това, че го е зяпнала, така че бързо се върна към учебниците.

Квадратните уравнения бяха чудесен начин да си прекара следобеда.

Смяната на Ева свършваше в девет, точно когато нощният живот в „Комън Граундс“ набираше скорост. Клеър, която не бе свикнала с глъчката, шума и музиката, не можа да се съсредоточи върху учебниците. Зарадва се, че намери извинение да прекъсне ученето, когато колегата на Ева — едно намусено, пъпчиво момче на възрастта на Шейн, я смени на бара. Ева отиде в задната стая, за да си вземе нещата, а Клеър си прибра учебниците в раницата.

— Клеър. — Тя вдигна поглед, изненадана, че някой друг си спомня името й, освен тези, които искаха да я убият, и видя Ким Валдез от общежитието.

— Здравей, Ким — каза тя. — Благодаря, че ми помогна…

Ким изглеждаше ядосана. Истински ядосана.

— Дори не се опитвай да ми благодариш! Заряза виолончелото ми захвърлено навън. Имаш ли представа колко много съм работила за това нещо? Голямо магаре си!

— Но… аз не съм…

— Не лъжи. Ти се изниза нанякъде. Надявам се, че си намерила торбите с боклуците си. Аз ги зарязах там, както ти заряза моите неща. — Ким пъхна ръце в джобовете си и я загледа втренчено. — Да не си ме помолила повече за услуга, разбра ли?

Не изчака отговор, а продължи към бара. Клеър въздъхна.

— Няма — рече тя и затвори ципа на раницата. Изчака няколко минути, тълпата се увеличаваше, а Ева не се виждаше никъде. Изправи се, отдръпна се да направи път на няколко момчета и се блъсна в една маса в тъмна ниша.

— Хей — чу се тих глас. Тя погледна и видя как чаша с кафе се преобръща и как бледа ръка с дълги пръсти я улавя, преди да се е обърнала. Ръката бе на младеж — не можеше да го нарече момче — с гъста тъмна коса и светли очи, който се бе настанил на масата, без тя да забележи.

— Извинявай — каза Клеър. Той й се усмихна и с блед език облиза няколко капки кафе от ръката си.

Почувства, че гореща вълна минава по гърба й и я побиха тръпки. Той се усмихна по-широко.

— Седни — каза той. — Аз съм Брандън. А ти?

— Клеър — се чу да казва тя и макар да нямаше такова намерение, седна и остави раницата си на пода до себе си. — Здрасти.

— Здравей. — Очите му не бяха просто светли, а много светли — светъл оттенък на синьото, който бе почти сребрист. Страшно готини. — Сама ли си тук, Клеър?

— Аз… не, аз… ами… — тя бърбореше като глупачка и не знаеше какво й става. Начинът, по който я гледаше, я караше да се чувства гола. Не по онзи готин „леле, мисля, че ме харесва“ начин, а по начин, от който й се искаше да се скрие. — Тук съм с приятелка.