Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Нищо! — изломоти тя. — Аз… аз не знам защо… може би просто се тревожат, защото ме нямаше в общежитието снощи.

— Разтревожени? — горчиво се засмя Шейн. — Да бе, сигурно. Тревожат се за теб. Точно така. Трябва да го обсъдя с Майкъл. Ако възнамеряват да претърсят града за теб, или е твърде опасно да останеш в Морганвил, или трябва да ти осигурим защита, и то бързо.

Той го каза по същия начин като Ева.

— Но, може би полицията…?

— Това беше полицията — каза Ева. — Казах ти. Те управляват града. Тия типове работят за вампирите, те самите не са вампири, но са достатъчно страшни и без зъбите. Виж, можеш ли да се обадиш на родителите си? Накарай ги да те вземат от колежа и да те приберат вкъщи.

Да бе. Това би било най-лесното на света, само че би означавало провал, а те няма да повярват нито дума от тия приказки, никога, и ако тя се опиташе да обясни, щеше да свърши натъпкана с лекарства и на лечение за останалата част от живота си. И каквато и да било възможност — и най-малката дори — да влезе в Йейл или Масачузетския технически институт или пък този на Калифорния, щеше да се изпари напълно. Предполагаше, че е тъпо да мисли за нещата по този начин, но те имаха значение за нея.

Вампири? Те нямаха такова значение.

— Но… аз не съм направила нищо! — каза тя и погледна към Шейн, след това към Ева и после пак към Шейн. — Защо ме търсят, след като не съм направила нищо?

— Животът е несправедлив — рече Шейн с цялата сигурност на по-дългия си с две години житейски опит.

— Знам само, че сигурно си ядосала неподходящите хора. Как се казва момичето? Онази, която те наби.

— Мммоника.

И двамата се вторачиха в нея.

— О, по дяволите — извика Ева ужасена. — Моника Морел?

Лицето на Шейн стана безизразно. Напълно безизразно, с изключение на очите му, в които се четеше нещо много страшно.

— Моника — повтори той. — Защо никой не ми каза?

Ева го наблюдаваше като хапеше устна.

— Извинявай, Шейн. Щяхме, кълна се, мислех, че е напуснала града и е заминала да учи другаде.

Шейн се отърси от обзелото го чувство и сви рамене, сякаш не му пукаше. Но за Клеър бе ясно, че не е така.

— Вероятно не е издържала да не бъде пчелата майка и се е върнала да моли тате да й купи дипломка.

— Шейн…

— Добре съм. Не се тревожи за мен.

— Тя вероятно дори не те помни — смотолеви Ева и после съжали, че го е казала. — Аз… не исках да кажа това. Съжалявам.

Той се засмя и смехът му прозвуча изкуствено и малко разтревожено. Последва кратко неприятно мълчание и Ева смени темата, като решително си взе чинията с изстиналите яйца и бекон.

И изведнъж замръзна и се облещи.

— О, по дяволите — каза тя и сложи ръка на устата си.

— Какво?

Тя посочи чиниите на плота. Тази на Шейн, нейната… и на Клеър.

— Три чинии. Той усети, че има нещо. Казахме му, че Майкъл го няма. Нищо чудно, че продължи да разпитва.

Шейн не каза нищо, но Клеър видя, че се разстрои още повече. Не го показа, но си взе чинията и се отдалечи, мина през дневната и се качи по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж.

Вратата на стаята му на горния етаж се затръшна.

Ева се загледа след него и прехапа устна.

— Значи… Шейн и Моника…? — предположи Клеър.

Ева продължи да гледа към вратата.

— Не е каквото си мислиш — каза тя. — Никога не би докоснал тази мръсница. Учили са заедно в гимназията и Шейн… не се разбирал с нея. Като теб.

Апетитът на Клеър изведнъж изчезна.

— Какво се е случило?

— Той й се опълчил и къщата му изгоряла. Едва не загинал — каза Ева. — Сестра му нямала късмет. Майкъл го извел от града на собствена отговорност, преди да е направил някоя щуротия. Отсъствал няколко години. Върнал се, преди аз да се пренеса тук. — Ева се насили да се усмихне ведро. — Хайде да ядем, че умирам от глад.

Седнаха в дневната, говориха си празни приказки, но не разговаряха за най-важното: какво ще правят.

Защото Клеър усети, че и представа си нямат.

Клеър гледаше часовника — стар стенен часовник със стрелки, които бавно приближиха и отминаха 11 часа. Професор Хамс започва лекцията , помисли си тя и усети гадене в стомаха. Това бе вторият пореден ден, в който пропускаше занятия. През целия си живот не бе пропускала два учебни дни един след друг. Разбира се, вече бе прочела учебника — два пъти, но лекциите бяха важни. Така научаваш интересните неща, особено в часовете по физика, където се правеха практически упражнения. Лекциите бяха забавната част.