Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Беше вторник. Което означаваше, че има и лабораторно упражнение по-късно. Не можеш да наваксаш лабораторно упражнение, независимо колко сериозна е причината за отсъствието ти.

Тя въздъхна, насили се да не гледа часовника и отвори учебника по висша математика, втора част — беше се освободила от изпит по първата част, можеше да се освободи и от втората, но реши, че може би ще научи нещо ново, например как се решават линейни уравнения, които винаги я бяха затруднявали.

— Какво, по дяволите, правиш? — бе Шейн. Той стоеше на стълбите и я гледаше втренчено. Не бе го чула да идва, вероятно защото беше бос. Косата му бе разрошена. Може би е спял.

— Уча — отговори тя.

— Ха! — възкликна той, сякаш преди не беше виждал някой да учи. — Интересно. — Оставаха му три стъпала до края, но той прескочи парапета и се просна до нея на кожения диван, пусна телевизора с дистанционното до него и после започна да сменя каналите. — Ще ти пречи ли?

— Не — отговори тя любезно. Лъжеше, но все още не бе готова да се държи откровено. Това бе първият й ден.

— Чудесно. Ще си дадеш ли почивка?

— Почивка?

— Това означава да спреш да учиш… — той наклони глава на една страна и погледна учебника — или, каквото и там да правиш, и всъщност да се позабавляваш. Там, откъдето идвам, това е обичай. — Той пусна нещо пластмасово над отворения учебник и то тупна в средата му. Клеър се стресна и взе с два пръста джойстика. — О, я стига. Не ми казвай, че никога не си играла видеоигра.

Честно казано, бе играла. Веднъж. Не й хареса особено. Сигурно е разбрал по изражението й, защото поклати глава.

— Това е тъжно. Трябва да си починеш. Добре, имаш избор: ужаси, екшън, автомобилни състезания или война.

Тя изтърси:

— Само това ли предлагаш?

Той се обиди.

— Ти пък да не искаш момичешки игри? Не и в моя дом. Нищо, аз ще избера. Ето, „Първият стрелец“. — Издърпа една кутия от купчината до дивана и зареди диска в устройството. — Спокойно. Трябва само да дърпаш спусъка. Повярвай ми, нищо не може да те накара да се почувстваш по-добре, както малко виртуално насилие.

— Ти си луд.

— Хей, докажи, че греша, освен ако смяташ, че не можеш да играеш. — Докато говореше, той не я гледаше, но тя все пак се засегна. — Може би не те бива за тази работа.

Тя затвори учебника по висша математика II част, взе джойстика и се загледа в цветните графики, които се зареждаха на екрана.

— Покажи ми какво трябва да правя.

Той се усмихна бавно.

— Прицелваш се и стреляш. Опитай се да не ми пречиш.

Прав беше. Винаги бе смятала, че е гадно да висиш пред телевизора и да убиваш виртуални чудовища, но бе забавно, по дяволите. Не след дълго тя подскачаше, когато разни същества изскачаха от ъглите на екрана, и викаше като Шейн, когато някое чудовище падаше убито, увеличавайки резултата в нейна полза.

Когато загуби играта и на екрана внезапно се появи озъбеното лице на зомби и размазани червени петна, тя усети студени тръпки по гърба си.

— Опа — каза Шейн и продължи да стреля. — Съжалявам. Един път ти си зомбито, друг път си храната. Добър опит, хлапе.

Тя остави джойстика на възглавниците на дивана и се загледа в неговата игра.

— Шейн? — най-после запита тя.

— Задръж… по дяволите, разминах се на косъм. Кажи?

— Относно Моника… как попадна в нейния…

— Черен списък ли? — довърши той и изстреля няколко десетки куршума в налитащото зомби с бална рокля. — Не е нужно голямо старание, достатъчно е да не лазиш пред нея всеки път, когато влезе в стаята. — Според нея, това не бе точен отговор. — Ти какво направи?

— Ами… изложих я пред приятелите й.

Той натисна някакво копче, спря играта по средата и се обърна към нея:

— Какво си направила?

— Е, тя каза, че Втората световна война се отнася за китайците, и…

Шейн се засмя. Смехът му бе хубав, силен и изпълнен с енергия и тя притеснено му се усмихна в отговор.

— По-решителна си, отколкото изглеждаш, Кей. Добро попадение. — Той протегна ръка. Тя стеснително я плесна. — Боже, това е по-трагично, отколкото историята с видеоиграта. Дай пак лапа.

Те пак се поздравиха, за негово удоволствие тя овладя този поздрав доста добре и той отново пусна играта.

— Шейн? — обърна се към него тя.

Този път той въздъхна:

— Дааа?

— Извинявай, но… сестра ти…

Мълчание. Не я погледна и с нищо не показа, че я е чул. Просто продължи да убива.

Беше добър.

Самообладанието на Клеър се изпари. Тя се върна към учебника. Някак си вече не бе толкова вълнуващо. След половин час го сложи в раницата, изправи се, протегна се и попита: