Рейчъл Кейн - Среднощна алея

— Шейн — каза тя, ала той не я погледна. — Обичам те. Не бе имала намерение да го казва, ала знаеше, че може и да не се върне. Никога вече. Шейн сякаш го почувства, защото улови ръката й и я стисна. Когато най-сетне я погледна, тя обясни:

— Не мога да им кажа нищо, но мисля, че мога да й помогна. И смятам да го направя.

Кафявите му очи бяха уморени и разтревожени, и като че ли разбираха твърде много.

— Ще направиш нещо безразсъдно, нали?

— Не по-безразсъдно, отколкото ти би направил — тя го целуна и усещането беше ужасяващо прекрасно, устните им си подхождаха съвършено, а когато се докоснеха, времето сякаш спираше. — До по-късно — прошепна тя и прокара пръсти по бузата му.

После побягна, преди той да се е опитал да я разубеди.

— Почакай! — извика Шейн след нея, ала тя не спря. Излезе от болницата тичешком, твърде бързо, за да може някой да я спре, и се насочи към последното място на света, където искаше да отиде.

В лабораторията на Миърнин цареше мъртвешка тишина. Клеър слезе по стълбите много бавно и много предпазливо, като се ослушваше за признаци, че той е там. Всички лампи бяха запалени, газените светилници горяха с треперливи пламъчета, а две–три бунзенови горелки съскаха под стъкленици, пълни с бълбукаща течност. Беше странно студено и миришеше на ягоди и разложение.

Ако побързам…

Миърнин имаше легло някъде тук долу, нали така? Може би спеше. Или четеше. Или беше зает с нещо нормално.

А може би не беше.

Клеър бавно си запроправя път през стаята, като внимаваше да не се спъне в някоя книга или да настъпи някоя строшена стъкленица. В дъното на лабораторията видя, че металната ваничка, върху която бе сложила кристалите да съхнат, е празна. От кристалите нямаше и следа, но тетрадките бяха подредени на купчинка в един ъгъл.

Тя ги взе и в същия миг чу гласа на Миърнин иззад дясното си рамо и усети хладния му дъх върху тила си.

— Не са твои.

Клеър рязко се обърна и неволно бутна купчина книги, които на свой ред катурнаха друга камара, също като плочки за домино.

— Виж какво направи — каза Миърнин.

Изглеждаше спокоен, ала нещо в очите му не беше както трябва.

Ни най-малко.

Клеър отстъпи назад, хвърляйки поглед през рамо, за да се увери, че пътят е чист, и в тази частица от секундата Миърнин се нахвърли отгоре й. Тя вдигна тетрадките пред себе си и острите му нокти ги раздраха.

— Не! Миърнин, недей!

Изплъзна му се най-вече защото се спъна в разпилените книги и успя да изпълзи встрани. С мъка си поемаше дъх, ала въпреки това продължаваше да стиска изпокъсаните тетрадки. Миърнин изръмжа и скочи след нея, ала отрупаният с какво ли не под му изигра лоша шега и той се блъсна в една етажерка, която се преобърна върху него и го затрупа с книги.

Клеър се хвърли към стълбите, ала опитът й беше обречен. Миърнин вече се бе втурнал настрани, за да й отреже пътя към всяка надежда за спасение или бягство.

Беше загубена, Моника — също. Миърнин също щеше да умре — вече бе твърде късно и връщане назад нямаше. В очите му не бе видяла и най-мимолетната искрица на разпознаване.

Клеър отстъпи назад и се блъсна в каменната стена. Понечи да се свие в ъгъла, ала пътят й беше препречен от препълнена етажерка, която поддаде под натиска на тялото й, разкривайки вратата, която Миърнин й беше показал по-рано.

Сърцевидният катинар беше отключен.

Клеър го смъкна със замах и отвори вратата.

Усети ноктите на Миърнин в косата си, ала успя да се отскубне и политна напред… в мрака от другата страна.

Не, не, нали преди видях нашата къща! Трябваше да се озова в дневната.

Не и този път. Миърнин бе направил нещо и сега порталът водеше към място, което Клеър изобщо не познаваше. Беше тъмно и влажно и миришеше на нещо средно между клоака и бунище. Клеър примига няколко пъти, преди очите й да привикнат с тъмнината, много по-бързо, отколкото би трябвало — очевидно кристалите все още действаха. В ръцете и краката й се бе появила болка, която бавно пълзеше към останалата част на тялото й. Много скоро отново щеше да изпадне в абстиненция.

Не знаеше колко тежко щеше да я удари този път, ала нямаше нито минута за губене.

Обърна се и видя Миърнин да се взира в нея, очертан от рамката на вратата.

Не можеше да се върне оттам. Трябваше да намери друг път.

Клеър се втурна в мрака. През високите тесни прозорци се процеждаше точно толкова светлина, колкото да й разкрие, след като очите й привикнаха с нея, че е попаднала в затвор — отвратителен, мръсен затвор, в който не проникваше почти никаква светлина.